Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 18

— Моля? — рече Азирафел.

— Колелото ми. Цялото е огънато на…

— Да се смаеш колко са гъвкави тия стари машини — рече ведро ангелът и й връчи велосипеда. Предното колело блестеше на лунната светлина идеално кръгло като някой от кръговете на Ада.

Тя се вторачи в него.

— Е, след като вече всичко е ясно — рече Кроули, — може би ще е най-добре всички да си вървим по ъ-ъ… Ъъ… Вие съвсем случайно да знаете пътя за Долен Тадфийлд?

Анатема продължаваше да се взира в колелото си. Беше почти сигурна, че когато тръгна, към седалката нямаше прикрепена чантичка с комплект за поправяне на спукани гуми.

— Точно под хълма е — отвърна тя. — Това нали си е моето колело?

— О, разбира се — отвърна Азирафел, като се чудеше дали не се е престарал.

— Само дето съм убедена, че Фаетон никога не е имал помпа.

Ангелът погледна виновно.

— Но има място за помпа — рече той безпомощно. — Онези две малки кукички.

— Та казвате, точно под хълма? — Кроули сръчка ангела.

— Аз май трябва да съм си чукнала главата някъде — рече момичето.

— Бихме ви предложили да ви закараме, разбира се — побърза да каже Кроули, — но няма къде да сложим колелото.

— Освен отгоре на багажника — додаде Азирафел.

— Бентлито няма… о.

Ангелът намятка разсипаните неща от кошницата на задната седалка и помогна на смаяното момиче да се настани при тях.

— Бива ли да не проявим съчувствие — рече той на Кроули.

— За тебе може и да не бива. Ама за мене бива. Имаме си друга работа, нали знаеш. — Кроули метна кръвнишки поглед на новата лавица за багаж. Ремъците й бяха в шотландско каре.

Колелото се вдигна във въздуха и се завърза здраво на място. После Кроули се качи в колата.

— Къде живеете, драга? — изчурулика Азирафел.

— Колелото ми нямаше и фарове. Е, имаше, ама от ония, дето им се слагат двойни батерии. Батериите изгниха и аз ги махнах — рече Анатема. После метна сърдит поглед на Кроули. — Аз имам нож, да знаете — рече тя. — Някъде тук.

Азирафел явно се шокира от намека.

— Мадам, уверявам ви…

Кроули включи фаровете. Не му бяха нужни, за да вижда, но така останалите хора по пътя се нервираха по-малко. После запали колата и спокойно подкара надолу по хълма. Пътят излезе изпод дърветата и след неколкостотин метра стигна до покрайнините на средно голямо село.

Селото му беше някак познато. Единайсет години бяха минали, но това място определено му навяваше някакъв далечен спомен.

— Има ли болница тук наоколо? — попита той. — Държат я монахини?

Анатема сви рамене.

— Според мене не — заяви тя. — Единствената голяма къща е имението „Тадфийлд“. Не знам какво става там.

— Кроят божествени планове — измърмори Кроули под носа си.

— И скорости — рече Анатема. — Мойто колело нямаше скорости. Сигурна съм, че мойто колело нямаше скорости.

Кроули се приведе към ангела.

— О, Господи, изцели това колело — прошепна той жлъчно.

— Съжалявам, поувлякох се малко — прошушна му Азирафел.

— А карираните ремъци?

— Шотландското каре е много стилно.

Кроули изръмжа. В случаите, когато ангелът успяваше да докара мисълта си в двайсти век, тя неизменно гравитираше към петдесета година.

— Можете да ме оставите тук — обади се Анатема от задната седалка.

— За нас беше удоволствие — разтопи се ангелът в усмивка. Веднага щом колата спря, той отвори задната врата, превит в поклон като престарял прислужник, приветстващ младия господар с добре дошъл в старата плантация.

Анатема събра нещата си и пристъпи навън възможно най-високомерно.

Беше съвсем сигурна, че нито един от двамата не е заобикалял колата, но колелото беше развързано и подпряно на вратата.

В тия двамата определено имаше нещо много смахнато, реши тя.

Азирафел отново се поклони.

— Толкова се радвам, че ви помогнахме — рече той.

— Благодаря — отвърна ледено Анатема.

— Можем ли да тръгваме? — обади се Кроули. — Лека нощ, госпожице. Качвай се, ангелче.

Аха. Е, това обясняваше всичко. Излизаше, че е била в пълна безопасност.

Тя проследи колата, която се изгуби по посока центъра на селото, и подкара колелото по пътя към къщата. Не си беше направила труда да я заключва. Беше сигурна, че ако щяха да я обират, Агнес би го споменала — нея винаги много си я биваше по такива лични работи.

Беше наела къщата мебелирана, което означаваше, че същинската мебелировка беше от онзи особен вид, на който се натъквате в подобни обстоятелства. Вероятно местният магазин „Война на дефицита“ я е бил оставил на боклукчиите. Нямаше значение. Тя не очакваше да се задържи дълго тук.

Ако Агнес беше права, тя нямаше да се задържи задълго никъде. Нито пък който и да е друг щеше да се задържи.

Тя разгъна картите и разпръсна нещата си върху вехтата маса под единствената крушка в кухнята.

Какво беше научила? Не беше кой знае какво, реши тя. Вероятно ТО се намираше в северния край на селото, но тя и без това го подозираше. Ако се приближиш твърде много, сигналът те заливаше; ако си твърде далеч, не можеш да го фиксираш точно.

Направо да побеснееш. Отговорът трябваше да е някъде в Книгата. Бедата беше там, че за да разбираш Предсказанията, трябваше да умееш да мислиш като полусмахната високоинтелигентна вещица от седемнайсти век с ум като речник за решаване на кръстословици. Другите членове на семейството твърдяха, че Агнес е замъглила нещата, за да не могат да ги проумеят външни хора; Анатема, която подозираше, че сегиз-тогиз може да мисли като прабаба си, беше решила за себе си, че Агнес го е направила, защото е била проклета дърта вещица с гадничко чувство за хумор.

Тя дори не беше…

Книгата не беше у нея.

Анатема се взря с ужас в нещата на масата. Картите. Самоделният гадателски магодолит. Термосът, който беше пълен с горещ „Боврил“. Фенерчето. Четириъгълникът от празен въздух там, където трябваше да са Предсказанията.

Беше я загубила.

Но това беше абсурд! Едно от нещата, по повод които Агнес винаги беше много подробна, беше какво ще се случи с Книгата.

Тя грабна фенерчето и изтича навън.

— Чувство като, ох, ами като обратното на чувството, обземащо те, като казваш неща от сорта на „ужас, нещо злокобно витае тук“ — обясни Азирафел. — Това искам да кажа.

— Никога не казвам неща като „ужас, нещо злокобно витае тук“ — отвърна Кроули. — Мен злокобното страшно ме кефи.

— Лелеяно чувство — додаде отчаяно Азирафел.

— Тцъ. Нищо не усещам — отвърна Кроули с принудена веселост. — Ти просто си свръхчувствителен.

— Това ми е работата — възрази Азирафел. — Ангелите не могат да не бъдат свръхчувствителни.

— Предполагам, че на местните просто им харесва да живеят тук и ти долавяш тъкмо това.

— Никога не съм долавял подобно нещо в Лондон — заяви Азирафел.

— Тъкмо де! Това доказва, че съм прав — рече Кроули.

— А мястото е точно това. Спомням си каменните лъвове на портата.

Фаровете на бентлито осветиха туфите разрасли се рододендрони, които растяха край пътя. Гумите заскърцаха по чакъла.

— Не е ли малко раничко за сутрешно посещение на монахините — усъмни се Азирафел.

— Глупости. Монахините си щъкат насам-натам по всяко време — възрази му Кроули. — Вероятно сега се пада вечерня, освен ако това последното не е някакъв цяр за отслабване.

— Евтина, много евтина шегичка — тросна се ангелът.

— Всъщност няма нужда от подобни неща.

— Недей да минаваш в защита. Казах ти, тия тук са от нашите. Черни монахини. Нали разбираш, имахме нужда от болница близо до въздушната база.

— Нещо загубих нишката.

— Нали не смяташ, че жените на американските дипломати обикновено раждат в малки църковни болници нейде на майната си? Трябваше да изглежда така, сякаш всичко е станало естествено. В Долен Тадфийлд има въздушна база. Жената пристигна там за откриването, работата утече, болницата в базата — неготова… И нашият човек там рече: „Има едно място съвсем наблизо“ — и хоп, готово. Доста сносно организирано.