Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 23

Проблемът да намериш книга с кафяви корици сред кафяви листа и кафява вода на дъното на канавка, изкопана в кафявата пръст на кафявата… ъ-ъ… тъй де, сивкавата светлина на зората, беше в това, че не можеш да я намериш.

Там я нямаше.

Анатема опита всички методи на издирване, за които се сети. Методичното разделяне на земята. Ръчкането напосоки из крайпътната папрат. Нехайното промъкване към същата тази папрат и поглеждане с бялото на окото. Опита дори и онзи, за който романтичната й нагласа настояваше, че ще сработи, а именно театрално да се предаде, да седне и да остави погледа си най-естествено да падне върху парче земя и точно там, стига тя да се намираше в някое прилично повествование, щеше да бъде книгата.

Но не беше.

Което означаваше, както тя се страхуваше от самото начало, че книгата вероятно се намира на задната седалка на колата, собственост на двама сговорчиви поправячи на велосипеди.

Усещаше как поколения наследници на Агнес Нътър й се присмиват.

Дори и ако онези двамата бяха достатъчно честни, че да пожелаят да я върнат, те едва ли биха си направили труда да търсят къща, която са мернали едва-едва в тъмното.

Единствената надежда беше да нямат понятие с какво са се сдобили.

Азирафел, също като мнозина търговци в Сохо, специализирани в търсене на труднонамираеми книги за тънкия познавач, си имаше задна стаичка, но онова, което имаше вътре, беше далеч по-поверително от онова, с което обикновено е пълна специалната чанта за Клиента, който знае какво иска.

Той особено се гордееше с книгите си с предсказания.

Първи издания предимно.

Имаше Ричард Никсън21 и Марта Циганката, и Игнасиус Сибила, и стария Отуел Бинс. Нострадамус му бе написал „На моятъ старъ приятелъ Азерафелъ съ най-добри пожелания“; Майка Шиптън бе разляла питие върху неговата бройка, а в шкафчето с климатик в единия ъгъл се намираше оригиналният свитък с разкривения почерк на свети Йоан Богослов от Патмос, чието „Откровение“ беше бестселърът на всички времена. Азирафел го смяташе за готин тип, макар и да си падаше твърде голям любител на разни странни гъби.

Онова, което неговата колекция не притежаваше, беше копие от „Правите и акуратни пророчества на Агнес Нътър“; Азирафел влезе в стаята, държейки книгата в ръце така, както страстен филателист би държал „син Мавриций“, цъфнал ненадейно на картичка, пратена от леля му.

Никога досега не беше виждал копие от тази книга, но беше чувал за нея. Всички в занаята, като се вземе предвид, че това е един тясно специализиран занаят — ще рече около дузина души, — бяха чували за нея. Съществуването й беше нещо като вакуум, около който вече стотици години кръжаха на орбита всевъзможни странни истории. Азирафел осъзна, че не е сигурен дали може да се кръжи на орбита около вакуум, но не му пукаше; пред „Правите и акуратни пророчества“ дневниците на Хитлер изглеждаха като… ами като пълен фалшификат.

Ръцете му почти бяха престанали да треперят, когато я положи на една пейка, извади чифт хирургически гумени ръкавици и благоговейно я разтвори. Азирафел беше ангел, но обожаваше също и книгите.

На заглавната страница беше изписано:

Правите и акуратни предсказания на Агнесъ Нътърь

С малко по-дребен шрифт:

Исътинъската и Точъна Историа отъ Днешъно Време до Краiатъ на Съветъть

С малко по-едър шрифт:

Съдъръжя Мъного Наi-Разълични Чудеся и Поучениiа за Мудрите

С по-различен шрифт:

По-пълъна от всичъки досега пубъликувани

С по-дребен шрифт, но с главни букви:

отъносъно грядущтiте стъранъни времена

С малко отчаян курсив:

И Събитиiа съ Чудодеiъня Природа Отново с по-едър шрифт:

„Напомъня на Носътърадамусъ в най-доврата му форма“ Урсула Шиптънь

Пророчествата бяха номерирани и бяха повече от четири хиляди на брой.

— Стегни се, стегни се — смъмри се Азирафел. Отиде в малката кухничка, свари си какао и на няколко пъти дълбоко си пое дъх.

После се върна и прочете напосоки някакво предсказание.

Четири минути по-късно какаото все така си стоеше непокътнато.

Червенокосата жена в ъгъла на хотелския бар беше най-преуспелият военен кореспондент в цял свят. Сега имаше паспорт на името на Кармин Зуигибър; пламнеше ли някъде война, и тя се озоваваше там.

Е, повече или по-малко.

Всъщност тя ходеше там, където нямаше война. Там, където имаше война, вече беше ходила.

Не беше много известна, освен където трябваше. Съберете дузина военни кореспонденти в бара на някое летище и разговорът също като стрелката на компас, насочваща се към севера, ще се завърти към Мърчинсън от „Ню Йорк таймс“ през Ван Хорн от „Нюзуик“ до Анфорд от Ай Ти Ен Нюз. Военните Кореспонденти на военните кореспонденти.

Но когато Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорд се натъкнеха един на друг в някоя окаяна ламаринена барака в Бейрут, Афганистан или Судан, след като всеки изкажеше възхищенията си от раните на другия и гаврътнеха по няколко чашки, те започваха да си разказват благоговейно анекдоти за „Рижата“ Зуигибър от „Нешънъл уърлд уикли“.

— Тоя тъп парцал — казваше Мърчинсън. — Тия, тяхната мамица, не знаят какво си имат, мамицата им.

Всъщност в „Нешънъл уърлд уикли“ бяха съвсем наясно какво си имат: Военен кореспондент. Обаче както си я имаха, не знаеха защо им е и какво да я правят.

Типичният брой на „Нешънъл уърлд уикли“ известяваше на света, че видели лицето на Исус върху „Биг Мак“, купен от някого си в Де Мойн, придружено с впечатленията на художник относно хлебчето; как наскоро Елвис Пресли бил забелязан да работи в закусвалня на „Бъргър Лорд“ в Де Мойн; как слушането на плочи на Елвис излекувало от рак домакиня от Де Мойн; как изобилието от върколаци, навъдило се в Средния запад, било потомство на благородни жени пионерки, изнасилени от Големия крак; и че през 1976-а Елвис бил отвлечен от извънземни, защото бил твърде добър за този свят22.

Това беше то „Нешънъл уърлд уикли“. Продаваха четири милиона броя на седмица и имаха нужда от военен кореспондент, колкото от ексклузивно интервю с генералния секретар на Обединените нации23.

Така че плащаха на рижата Зуигибър луди пари да обикаля и да търси войни и пренебрегваха издутите, зле напечатани на машина пликове, които тя от време на време им изпращаше от цялото земно кълбо, за да оправдае своите — доста разумни, обикновено — претенции към командировъчните.

И според тях си бяха прави, защото — от тяхна гледна точка — тя всъщност не беше добър военен кореспондент, макар и без съмнение да беше най-привлекателният военен кореспондент, което в „Нешънъл уърлд уикли“ означаваше много. В репортажите й вечно ставаше дума за някакви типове, които се стрелят, без истинско вникване в по-големите политически усложнения и още по-важно, без Хуманен интерес.

От време на време даваха някоя от статиите й на някой редактор да я пооправи. („Исус се явил на деветгодишния Мануел Гонсалес по време на решителна битка на Рио Конкорса и му казал да се прибира вкъщи, защото майка му се тревожи за него. «Зная, че беше Исус — казало храброто момченце, — защото изглеждаше досущ както, когато образът му се появи по чудо на кутията ми за сандвичи.»“)

През повечето време „Нешънъл уърлд уикли“ не й досаждаше и най-грижливо изхвърляше кореспонденциите й в кошчето за боклук.

Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорт не ги беше грижа за всичко това. Знаеха само, че избухнеше ли някъде война, госпожица Зуигибър първа беше там. Практически преди войната да избухне.

— Как го постига? — питаха се невярващо те един друг. — Как, по дяволите, го прави? — А погледите им се срещаха и тихомълком си казваха: „Ако беше кола, щеше да е «Ферари». Тя е от жените, на които най-подобава да бъдат красивите спътници на корумпиран генералисимо на някоя колабираща страна от Третия свят, а се мотае с такива като нас. Тъй че в случая късметлиите сме ние, нали така?“