Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 29

• Предыдущая
• 29/104
• Следующая

— Само двете пастирчета са — каза той.

— Тогава слизай от дървото.

Пастирчетата хукнаха да бягат още щом патрулът се появи в откритото пространство. Изчезнаха сред дърветата на отсрещната страна на блатото.

— Оставете ги — засмя се Стив. — Нещастните кретени ги чакат доста неприятности, както се очертава.

Пришпори коня си и нахлу в яркозелената ивица блатна трева. Тя беше тучна — гъста и висока, стигаше до седлото му.

Останалите го последваха, копитата на конете им пляскаха и джавкаха в калта. Виждаха гърбовете на животните, които се подаваха над тревата на стотина метра пред тях. Птиците кръжаха и грачеха.

— Шон, ти и Фрики отрежете пътя отляво… започна да говори през рамото си Стив, но преди да завърши, край тях изникнаха зулуси, най-малко сто, в пълно бойно снаряжение.

— Засада! — изпищя Стив. — Не се опитвайте да се биете, твърде много са. Измъквайте се! — И в този момент го смъкнаха от коня му.

В калта се мятаха подплашени коне, измъкваха се назад с цвилене. Трясъкът на карабината на Клайн почти потъна в триумфалния рев на воините. Мбиджейн подскочи, за да хване юздата на коня на Шон — а той мяташе глава.

— Препускай, господарю, бързо. Не чакай.

Клайн беше мъртъв, в гърлото му бе забито копие и кръвта бликаше от ъглите на устата му, докато се свличаше на земята.

— Дръж се за каиша на стремето ми.

Шон се изненада от спокойствието си. От едната му страна изникна зулус. Шон подпря карабината на скута си и стреля, като дулото бе почти опряно в лицето на мъжа. Изстрелът отнесе половината му глава. Извади гилзата и презареди пушката.

— Бързо, господарю! — отново извика Мбиджейн. Не се подчини на Шон, а с вдигнат високо щит прегради пътя на двама от нападащите и ги събори в калта. Копието му се вдигаше и падаше, вдигаше и падаше.

— На, на! — виеше той. — Така ви се пада!

Беше го обзела лудостта на боя, той скачаше по телата и мушкаше. Пред него се изпречи един мъж и Мбиджейн закачи щита му със своя и го метна настрана, с което оголи лявата му страна, където заби копието си.

Бе успял да пробие обръча на нападащите и Шон се втурна натам, конят му тежко джапаше в калта. Един зулус хвана юздите му и той стреля с пушката, почти опряна в гърдите му. Зулусът изпищя.

— Мбиджейн — извика Шон, — хвани се за стремето ми!

С Фрики ван Есен беше свършено, конят му бе повален, край него имаше рояк зулуси с червени копия.

Като се протегна от седлото си, Шон обхвана с ръката си кръста на Мбиджейн и го измъкна от калта. Зулусът се мяташе диво, но той го държеше здраво. Земята под копитата на коня стана по-твърда и те ускориха темпото. На пътя им застана друг зулус с насочено копие. Шон не можеше да се защитава, държейки ритащия Мбиджейн с едната си ръка, а с другата — незаредената пушка. Хвърли се с коня си върху зулуса, като го напсува. Онзи се метна на една страна и отново замахна. Острието го жилна в пищяла и се заби в гърдите на коня. Бяха се измъкнали от блатото и навлязоха сред дърветата.

Конят на Шон ги носи още два километра, преди да падне. Копието беше проникнало дълбоко. Той се строполи тежко, но Шон успя да измъкне краката си от стремената и да отскочи от него. Двамата се изправиха и се вгледаха в трупа, дишаха запъхтяно.

— Можеш ли да тичаш с тези ботуши? — попита припряно Мбиджейн.

— Да.

Те бяха от лек велур.

— Този брич ще ти спъва краката.

Мбиджейн бързо клекна и с късото си остро копие изряза плата, докато краката на Шон се оголиха от бедрата надолу. Той отново се изправи и се ослуша да чуе първите звуци на потерята. Нищо не се чуваше.

— Остави пушката си, много е тежка. Остави шапката и патрондаша си.

— Но аз трябва да си взема пушката — възрази Шон.

— Добре, взимай я тогава — озъби се нетърпеливо Мбиджейн. — Вземи я и умри. Ако носиш такова нещо, утре преди пладне ще те хванат.

Шон се поколеба още секунда, после хвана пушката за дулото като брадва. Замахна към дънера на най-близкото дърво. Прикладът се разби и той я захвърли.

— А сега да вървим — каза Мбиджейн.

Хвърли бърз поглед към мъртвия си кон, на седлото остана кожухчето от Ана, привързано с кожени каишки. „На вятъра отиде цялата упорита работа на Ана“ — помисли си той. После се затича след зулуса.

През първия час беше трудно, Шон едва успяваше да тича в крак с Мбиджейн. Тялото му се вдърви и скоро усети пронизваща болка в едната си страна. Мбиджейн забеляза това и спряха за няколко минути, докато зулусът му покаже как да се отпусне, за да прогони болката. След това продължиха, като Шон вече тичаше плавно. След още час кризата му премина.

— Колко време ще ни трябва, за да се доберем до главната армия? — изсумтя той.

— Два дни може би… не говори — отвърна Мбиджейн.

Докато тичаха, теренът наоколо бавно се променяше. Възвишенията станаха по-ниски и плавни, гората се разреди и те отново бяха сред леко хълмисти пасбища.

— Изглежда, че не ни преследват.

Беше минал половин час, откакто Шон се бе обадил за последен път.

— Може би — отговори Мбиджейн с безразличие. — Много е рано да се каже.

Тичаха рамо до рамо, така че краката им пляскаха по изпечената твърда земя.

— О, боже, жаден съм — каза Шон.

— Никаква вода, но ще починем малко на върха на следващото възвишение.

От билото хвърлиха поглед назад. Ризата на Шон бе просмукана от пот, дишаше дълбоко, но леко.

— Никой не ни преследва. — В гласа му се почувствува облекчение. — Сега можем да понамалим темпото.

Мбиджейн не отговори. И той се бе изпотил, но по начина, по който се движеше, личеше, че още не е започнал да се уморява. На рамото си носеше щита си, а по острието на късото му копие в другата му ръка имаше засъхнала кръв. Цели пет минути се взираше в пътя, който бяха изминали, докато най-сетне изръмжа сърдито и посочи с копието си.

— Ей там! Близо до групичката дървета. Виждаш ли ги?

— По дяволите!

Шон също ги видя, на около шест километра зад тях, в края на гората, където дърветата оредяваха, на кафявия пергамент на саваната имаше линия, сякаш изписана с черен молив. Само че тя се движеше.

— Колко ли са? — попита Шон.

— Петдесет — предположи Мбиджейн. — Твърде много са.

— Ех, да си бях взел пушката — измърмори Шон.

— Ако я беше взел, сега щяха да са доста по-близо, а една пушка срещу петдесет…

— Добре, да тръгваме.

— Трябва да починем малко. Това е последното ни спиране преди падането на нощта.

Дишането им се бе поуспокоило. Шон прецени състоянието си, малко го наболяваха краката, но щяха да минат още много часове, преди наистина да се измори.

Изплю се на тревата. Пиеше му се вода, но знаеше, че това би било фатална грешка.

— Ах! — възкликна Мбиджейн. — Видяха ни.

— Как разбра? — попита Шон.

— Ето виж, изпращат преследвачи.

От редицата се откъснаха три черни петънца и се устремиха напред.

— Какво имаш предвид?

Шон с безпокойство се почеса по носа. За пръв път изпитваше страха на преследвания — беззащитен, невъоръжен, а по петите му — потеря.

— Изпращат напред най-добрите си бегачи, за да ни накарат да грохнем. Знаят, че ако ни притискат здраво — дори на тези да им секне дъхът, докато ни преследват — лесно ще паднем в ръцете на идващите след тях.

— Боже господи! — възкликна Шон объркан. — Какво можем да направим ние срещу това?

— Всеки номер си има противодействие — каза Мбиджейн. — Починахме достатъчно, да тръгваме.

Шон хукна надолу по склона като изненадана малка антилопа, но зулусът рязко го спря.

— Точно това искат. Тичай както преди.

И те отново хукнаха с големи леки крачки, махайки с дългите си крака.

— Приближиха — каза Шон, когато стигнаха билото на следващия хълм. Трите петънца сега бяха доста пред останалите.

— Да — отговори безизразно Мбиджейн. Прехвърлиха се през билото и се спуснаха надолу, краката им правеха заедно туп-туп-туп, дишането им бе равномерно: вдишване — издишване, вдишване — издишване.

• Предыдущая
• 29/104
• Следующая