Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 38

• Предыдущая
• 38/104
• Следующая

— На мен ми се ще да си вървим. Не е това, което очаквах.

— Изморен си. Наспи се добре, а утре ще видим докъде се простира този златоносен пласт, и тогава ще помислим какво да правим.

Даф запали една от тънките си пури и всмукна от нея, в светлината на огъня лицето му беше сухо като на индианец. Известно време мълчаха, после Шон се обади.

— Какъв е този шум?

В тъмнината се чуваше тъпо чукане.

— Ще свикнеш, ако поостанеш по-дълго тук. Това са чуковете на трошачната инсталация, която видяхме от високото. Разположена е на около два километра нататък в долината, утре сутрин ще минем покрай нея.

Още преди да изгрее слънцето, те вече бяха потеглили. Призори стигнаха до трошачно-сортиращата инсталация. Тя се открояваше черна и грозна, приличаща на чудновато чудовище. Челюстите му тропаха мрачно, докато дъвчеше скалата, от него с хъркане излизаше нара и се чуваше метално скърцане.

— Не знаех, че е толкова голямо това нещо — каза Шон.

— Да, голямо си е — съгласи се Даф, — и струва много пари, но не са ги хвърлили напразно. Малко са хората тук, които могат да си позволят такава инсталация.

Край нея се движеха мъже, които я обслужваха, подаваха скални късове и се суетяха около медните маси, на които се изсипваше наситената със злато утайка. Един от тях се приближи, за да им окаже обичайното гостоприемство.

— Това е частно владение. Не, не трябват зяпачи — изчезвайте!

Беше подвижен дребен мъж с кръгло кафяво лице и бомбе, нахлупено до ушите му. Мустаците му стърчаха като на фокстериер.

— Слушай, Франсоа, нещастен червей такъв, ако ми държиш такъв тон, ще ти извия врата така, че лицето и тилът ти да си разменят местата — каза му Даф и дребничкият мъж примига колебливо, приближи се и се вгледа в тях.

— Кои сте вие? Познавам ли ви?

Даф бутна назад шапката, за да открие лицето си.

— Даф! — изграчи доволно дребният мъж. — Старият Даф!

Подскочи напред, за да хване Даф за ръката, докато той слизаше от коня. Шон ги наблюдаваше с удивление. Даф най-сетне се овладя и представи дребния африканер на приятеля си.

— Шон, това е Франсоа дьо Тоа. Мой стар приятел от диамантените находища в Кимбърли.

Франсоа поздрави Шон и отново започна да повтаря възбудено: „Боже, колко се радвам да те видя отново, Даф“. Тупаше приятеля си по гърба, въпреки опитите му да се измъкне. Това продължи още пет минути, докато Франсоа най-сетне се успокои и състави първото си смислено изречение.

— Слушай, Даф. По средата съм на почистването на амалгамните маси. С приятеля ти можете да дойдете в моята палатка. След половин час ще бъда при вас. Кажете на слугата да ви приготви нещо за закуска. Няма да се бавя, приятелю. Боже, колко се радвам да те видя отново!

— Кой е той? — попита Шон, когато останаха сами.

Даф се засмя.

— Бяхме заедно в диамантените находища. Веднъж му направих добра услуга — измъкнах го от една шахта, когато каменопадът счупи крака му. Той ми е много добър приятел и това, че го срещнахме тук, е отговор на молитвите ми. Няма нещо, което да не знае за златоносните находища.

Франсоа нахлу шумно в палатката доста след обещания половин час. По време на закуската Шон беше изключен от разговора, в който всяка размяна на реплики започваше с „А помниш ли…?“ или „А какво стана с еди-кой си?“.

Най-сетне, когато в чиниите не остана нищо, а канчетата бяха напълнени с кафе, Даф попита.

— Е, кажи какво правиш тук, Франц? Това твое начинание ли е?

— Не, все още съм в компанията.

— Да не би при този кучи син Храдски? — Даф го погледна с престорен ужас. — То-то-то-това е у-у-ужасно — имитира той заекване.

— Престани, Даф — изплаши се Франсоа. — Не прави така, да не би да искаш да загубя работата си?

Даф се обърна към Шон, за да му обясни.

— Норман Храдски и Бог са равни, но в тази част на света Бог получава нареждания от Храдски.

— Престани, Даф.

Франсоа бе силно уплашен, но Даф продължи невъзмутимо:

— Името на организацията, чрез която Храдски упражнява божествената си власт, се произнася с почтително затаен дъх и е „Компанията“. В действителност пълното й наименование е „Южноафриканска рудодобивна и почвена компания“. Започва ли да ти става ясно?

Шон кимна с усмивка и Даф добави:

— Храдски е гадняр и пелтек.

На Франсоа това му дойде твърде много. Протегна се през масата и хвана Даф за рамото.

— Моля те, човече. Слугата ми разбира английски. Престани най-сетне, Даф.

— Значи компанията е започнала работа в тези находища, а? Брей, брей, трябва да са доста големи — изрази гласно мислите си Даф и той реагира с облекчение, стъпил на по-безопасна почва.

— Да, наистина е така! Почакай и ще видиш, че диамантеното находище в сравнение с това ще заприлича на бедна църковна сергия!

— Разкажи ми за находището.

— Наричат го „разложения златоносен пласт“ или „банкета“, или „Хайделбергския златоносен пласт“, но в действителност златоносните пластове са три, а не само един. Разположени са един над друг подобно на пластове в сандвич.

— И в трите ли има злато с промишлено значение? — изстреля въпроса си Даф и Франсоа поклати глава.

Очите му блестяха, радваше се, че говори за злато и за добива му.

— Не, забравете външния пласт, там има само следи от злато. Но ето че след него идва главният златоносен пласт. Тук нещата са малко по-добре, на места той достига до два метра дебелина и дава добри концентрации, но е на ивици.

Франсоа разпалено се протегна през масата, от вълнение акцентът му се засили.

— Най-долният пласт е истинската златна мина, наричаме го „водещия златоносен пласт“. Дебел е само десетина сантиметра, в някои участъци съвсем се губи, но е много богат. Пълен е със злато като пудинг със сливи. Много е богат, Даф, казвам ти го и няма да ми повярваш, докато не го видиш!

— Вярвам ти — каза той. — А сега ми кажи откъде мога да получа част от този водещ пласт?

Франсоа моментално стана сериозен и замислен.

— Раздаден е. Целият е раздаден — отвърна той със съжаление. — Целият е разпределен на участъци с маркиращи колчета, идваш твърде късно.

— Значи така — каза Даф и сред събралите се възцари дълбока тишина.

Франсоа неспокойно се въртеше на стола си, хапеше върховете на мустаците си, загледан в канчето си. Даф и Шон безмълвно чакаха, очевидно беше, че той се бори със себе си, раздиран от лоялност към две страни. По едно време отвори уста и веднага я затвори, духна кафето си, за да го охлади, и топлината се отдели във вид на пара.

— Имате ли пари? — изстреля въпроса си изненадващо рязко.

— Да — отговори Даф.

— Господин Храдски отиде в Кейптаун, за да вземе пари. Той има списък със сто и четиридесет концесии, които ще купи, когато се върне. — Франсоа млъкна виновно. — Казвам ви го само защото съм ти задължен.

— Да, знам — прошепна приятелят му.

Франсоа шумно пое дъх и продължи:

— На първо място в списъка на господин Храдски има един блок от концесии, които принадлежат на една жена. Тя желае да ги продаде и те са най-перспективните в цялото находище…

— Продължавай? — окуражи го Даф.

— Тя откри хотел на около три километра оттук на брега на Наталския минерален извор. Казва се госпожа Раутенбах, кухнята й е много добра. Можете да отидете там и да се нахраните.

— Благодаря ти, Франсоа.

— Няма защо, бях ти задължен — отвърна навъсено Франсоа, но след това настроението му се промени и той се усмихна под мустак. — Даф, ще ти хареса, страхотна жена е.

Шон и Даф отидоха да обядват в заведението на госпожа Раутенбах. То бе барака, облицована с небоядисана гофрирана ламарина, а фирмата над верандата, изписана с червени и златни букви, гласеше: „Хотел «Кенди». Висококачествена кухня. Безплатен тоалет. Забранено за пияници или коне. Собственик г-жа Кендела Раутенбах“.

Измиха се в емайлирания леген, поставен на верандата, избърсаха се с безплатната хавлиена кърпа и се сресаха пред безплатното огледало на стената.

• Предыдущая
• 38/104
• Следующая