Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 41

• Предыдущая
• 41/104
• Следующая

— Чудя се как издържаш — каза му той в деня, когато свършиха очертаването на площадката за инсталацията.

Даф му намигна.

— Многогодишен опит, момко, но между нас казано, язденето до Кейптаун ще ми дойде като навременна почивка.

— Кога тръгваш?

— Откровено трябва да ти кажа, че стоенето ми тук всеки нов ден увеличава опасността някой да ни изпревари. Оборудването за рудодобив ще става все по-търсено. Ти вече добре се справяш тук с работата… Какво ще кажеш?

— Ами и аз мисля така — съгласи се Шон.

Закрачиха към палатката и седнаха на походните столове, откъдето можеха да наблюдават долината. До преди седмица около хотел „Кенди“ имаше само двадесетина фургона, но сега вече бяха почти двеста и от мястото, където седяха, можеха да преброят още осем-девет лагера, някои от които дори по-големи от този около ресторанта на Кенди. Брезентовите палатки бяха започнали да отстъпват място на дървени и ламаринени постройки и цялата савана бе набраздена от коларски пътища, по които се придвижваха фургони и конници, като че ли без определена цел.

Непрестанното движение, облаците прах, вдигани от мъжете и животните, трясъкът на динамит в разработваните парцели по протежение на банкета засилваха напрежението, което витаеше над цялото находище.

— Тръгвам утре призори — реши Даф. — След десет дни езда ще стигна началната гара в Колсберг. Ако имам късмет, ще се върна след по-малко от два месеца. — Завъртя се на стола си и погледна Шон право в очите. — След като платих на Кенди двеста лири, които й дължахме, с похарченото в Претория са ми останали само сто и петдесет. В Паарл ще трябва да платя триста-четиристотин лири за инсталацията, после ще трябва да наема двадесет-тридесет фургона, за да я докарам тук — значи общо осемстотин лири за по-сигурно.

Изгледа го. Познаваше този човек само от няколко седмици. Осемстотин лири е средният доход на човек за три години. Африка беше голяма, човек лесно можеше да се скрие. Шон свали колана си и го пусна на масата. Откопча кесията с парите.

— Помогни ми да ги преброим — каза той на Даф.

— Благодаря — изрече той, но нямаше предвид парите. При така простичко поисканото доверие и така спонтанно получения отговор изчезнаха и последните им съмнения един в друг.

След заминаването на Даф Шон и хората му заработиха, без да жалят сили. Оголиха наносната откривка от златоносния банкетен пласт по протежението на цялата дължина на концесиите, после започнаха да копаят и да трупат всичко до площадката на инсталацията. Купът нарастваше с всеки изминат ден. Все още нямаше следа от водещия пласт, но на Шон не му оставаше време да се безпокои за това. Нощем се просваше в леглото и заспиваше капнал от умора, а следващата сутрин отново го връщаше на изкопите. В неделните дни отиваше при Франсоа. Разговаряха за минно дело и лекарства. Франсоа имаше огромен шкаф с лекарства и книга, озаглавена „Домашният лекар“. Беше му хоби да се занимава със здравето си и той се лекуваше едновременно от три сериозни заболявания. Макар че понякога й изневеряваше, голямата му любов беше захарният диабет. Страницата в „Домашният лекар“, която осветляваше тази тема, се беше омазнила от пръстите му. Можеше да изброи симптомите на това заболяване и твърдеше, че ги има всичките. Другата му любимка бе костната туберкулоза, тя засягаше костите му с обезпокоителна бързина, трябваше й само една седмица да излезе от таза му и да стигне до китките му. Но въпреки влошаващото му се здраве той бе отличен специалист по минно дело и Шон безсрамно се възползуваше от познанията му. Захарният диабет на Франсоа не му пречеше да споделя бутилка бренди с Шон в неделните вечери. Шон избягваше Кендиния хотел — блестящата руса коса и кожата с цвят на праскова бяха твърде голямо изкушение. Нямаше си доверие и не искаше да разбие новото си приятелство с Даф заради още една любовна авантюра, и вместо това освобождаваше енергията си в забоите на „Кенди Дийп“.

Всяка сутрин поставяше задача за деня на зулусите си, която винаги бе малко по-тежка от тази от предишния ден. Те пееха, докато работеха, и много рядко се случваше задачата да не бъде изпълнена до падането на нощта. Дните се сливаха един в друг и се превръщаха в седмици, които се учетворяваха като деляща се амеба и ставаха месеци. Шон започна да си представя как с неговите осемстотин лири Даф е завъртял главите на кейптаунските момичета. Една вечер язди много мили на юг по пътя за Кейптаун, спирайки се да разпитва всеки пътник, когото срещаше, и когато най-сетне се отказа и се върна в златоносното находище, отиде направо в една от кръчмите, за да намери някого, с когото да се бие. Откри един едър жълтокос германски миньор. Излязоха навън и в продължение на цял час се бъхтеха под мразовитото нощно небе на Трансваал, заобиколени от доволни зяпачи. След това двамата с германеца се върнаха в кръчмата, стиснаха кървящите си ръце, пиха за приятелството си и Шон се прибра в „Кенди Дийп“, изгонил временно дявола от себе си.

На другата сутрин той работеше близо до северната граница на концесиите, в тази точка бяха разкопали траншея, дълбока около пет метра. Току-що бе маркирал дупките за динамита за следващото взривяване и зулусите го бяха заобиколили, смъркайки енфие и плюейки на ръцете си, преди отново да се заемат с къртенето на скалата.

— Ей, клепоухи разбойници. Какво става тук, профсъюзно събрание ли правите?

Познатият глас дойде някъде над главите им. Беше Даф. Шон бързо се изкатери по откоса на траншеята и го сграбчи в мечешка прегръдка. Приятелят му бе отслабнал, небръснат, а къдравата му коса беше побеляла от прах. Шон попита:

— Е, къде е подаръкът?

Даф се засмя.

— Не е далеч, цели двадесет и пет фургона.

— Значи успя да я вземеш? — изрева Шон.

— Разбира се, че успях! Ела с мен и ще ти я покажа.

Керванът се бе проточил цели шест километра през саваната. Повечето фургони бяха с по два впряга поради огромната тежест на машините. Даф посочи един леко ръждив цилиндър, който изпълваше цял фургон.

— Това е особената ми заслуга: седем тона най-коварен, упорит и зловещ парен котел, който може да се намери в света. Веднъж счупи оста на каруцата, след като излязохме от Колсберг, сетне я троши още дванадесет пъти, да не говорим за двата пъти, когато се преобърна — единият — насред реката.

Минаха с конете по протежение на целия керван.

— Боже господи! Не предполагах, че ще е толкова много. — Шон поклати глава със съмнение. — Сигурен ли си, че знаеш как да монтираш всичко това?

— Остави тази работа на чичо ти Даф. Естествено, ще има малко работа, все пак тази машинария е лежала на открито две години. Някои части са силно ръждясали, но с помощта на смазочни масла, нова боя и мозъка на Чарлиууд инсталацията на „Кенди Дийп“ ще започне да троши скална маса и да плюе злато до един месец. — Той млъкна и махна на един конник, който приближаваше към тях. — Това е превозвачът Фрики Малан — господин Кортни, моят съдружник.

Превозвачът спря до тях и кимна. Избърса праха от лицето си с ръкава на ризата си.

— О, боже, господине, и вие господин Чарлиууд, бих искал да ви кажа, че това са ми най-трудно спечелените пари. Не искам да ви обидя, но ще бъда дяволски щастлив да видя този товар най-сетне пристигнал и разтоварен.

Даф не позна, трябваше му много повече от месец. Ръждата бе разяла дълбоко машинните части и всеки болт, който отвиваха с мъка, бе почервенял от рака на ръждата. Изработваха обичайната дванадесетчасова норма, като отчупваха и изстъргваха, запълваха и смазваха, кокалчетата на пръстите се обелваха от стоманата, а дланите се навлажняваха и зачервяваха на местата, където се пукаха мехурите. И ето че един ден останаха изненадани, че са свършили. По протежение на „Кенди Дийп“, стегната и ухаеща на нова боя, дебело намазана с жълта смазка, чакаща само да бъде сглобена, лежеше разчленената инсталация.

• Предыдущая
• 41/104
• Следующая