Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 53

• Предыдущая
• 53/104
• Следующая

— Купувай! — казваше Шон.

— Купувай! Купувай! Купувай! — вдигаше врява тълпата и цените скачаха до небесата. Сетне падаха обратно, ако двамата изтеглеха парите си и ги вложеха другаде.

Едно мартенско утро на 1886 година тръпката стана почти осезаема. Макс напусна стола си до този на Норман Храдски и пресече салона приближавайки се към тях. Спря, вдигна тъжен поглед от шарения килим и почти извинително предложи тънка пачка книжа.

— Добро утро, г-н Кортни. Добро утро г-н Чарлиууд г-н Храдски ме помоли да привлека вниманието ви върху тези акции. Може би ще се заинтересувате от докладите, които, разбира се, са поверителни, но според него си струва да ги подкрепите.

Човек се чувствува силен, когато успее да принуди този, който го мрази, да моли за услугите му. След първата отстъпка, направена от Храдски, те често работеха заедно. Той никога не призна съществуването им нито с дума, нито с поглед. Всяка сутрин Даф весело го поздравяваше, провиквайки се през целия салон: „Здрасти, кречетало“ или „Изпей ни нещо, Норман“.

Очите на Храдски проблясваха, той потъваше малко повече в стола си, но преди камбанката да обяви началото на работния ден, Макс се изправяше и се приближаваше до тях, оставяйки господаря си да се взира в празната камина. Разменяха се няколко тихи изречения и се връщаше обратно в половината на Храдски.

Обединени, богатствата им придобиха неудържима мощ: само за една сутрин на бясна търговия те прибавиха към състоянията си още петдесет хиляди.

Неопитното момче се отнася към първата си пушка като към играчка. Шон бе на двадесет и две години. Мощта, която притежаваше, беше по-смъртоносна от всяко оръжие, използуването й му доставяше повече сладост и задоволство. В началото това бе като игра на шах, в която Уитуотърсранд бе дъската, а хората и златото — фигури. Една дума или подпис върху парче хартия караха златото да звънти и мъжете да се движат в желаната посока. Последствията бяха неясни и единственото, което имаше знамение, бе резултатът, записан с черни цифри върху банковия бюлетин. През същия този март Шон осъзна, че мъж, изхвърлен зад борда, не би могъл да бъде положен в гроба с повече съжаление, отколкото към дървена фигурка на кон.

Карл Локкампър, германецът с гръмогласен смях и щастливо лице, се оказа незащитен. Нуждаеше се от пари, за да разработи нов имот в източния край на Ранд, направи заеми и подписа краткосрочни полици, уверен, че ще успее да ги продължи, ако се наложи. Парите взе тайно от хора, на които смяташе, че може да се довери. Стана уязвим и акулите го надушиха.

— Откъде Локкампър взе парите? — попита Макс.

— Не знаеш ли? — на свой ред запита Шон.

— Не, но мога да се досетя.

На следващия ден Макс отново се върна при тях.

— Той има осем изтекли полици. Ето списъка — прошепна той мрачно. — Г-н Храдски ще закупи тези, които са отбелязани с кръстче. Вие ще се справите ли с останалите?

— Да — каза Шон.

Нахвърлиха се върху Карл през последния ден от тримесечието, поискаха си заемите и му дадоха двадесет и четири часа да ги погаси. Той посети една след друга и трите банки.

— Съжалявам, г-н Локкампър, вече сме отпуснали заеми, надвишаващи бюджета ни за тримесечието.

— Г-н Храдски държи полиците ви, съжалявам.

— Съжалявам, г-н Локкампър, г-н Чарлиууд е един от нашите директори.

Карл Локкампър се върна обратно в борсата. Прекоси фоайето и влезе в салона за последен път. Застана с посивяло лице в средата на голямата стая и заговори с горчивина и съкрушен глас.

— Нека Исус ви окаже същата милост, когато удари и вашият час. Приятели! Приятели мои! Шон, колко пъти сме пили заедно? А ти, Даф, не ми ли стисна вчера ръката?

Сетне излезе. Апартаментът му в „Грейт Норд“ се намираше на не повече от петдесет метра от борсата. Пистолетният изстрел се чу съвсем ясно в салона.

Същата нощ Даф и Шон се напиха в хотела на Кенди.

— Защо трябваше да го прави? Защо трябваше да се самоубива?

— Не трябваше — отвърна Даф. — Той беше малодушен човек.

— Ако знаех, че възнамерява да го направи… Господи, само ако знаех!

— По дяволите, човече, той опита късмета си и загуби — вината не е наша. Той би постъпил с нас по същия начин.

— Не ми харесва — гадно е. Да се измъкваме, Даф.

— Някой падне в мелето, а ти веднага ревеш: „Стига!“.

— Но сега е различно, в началото не беше така.

— Да, утре сутрин също ще бъде различно. Хайде, синко, знам от какво имаш нужда.

— Къде отиваме?

— В Опера Хауз.

— Какво ще каже Кенди?

— Тя не трябва да знае.

Даф беше прав, на сутринта всичко изглеждаше различно. В кантората се вдигаше обичайната врява, а в борсата се усещаше някакво напрежение. През целия ден само веднъж си спомни за Карл и случилото се с него, сякаш то не бе от особено значение. Изпратиха на Локкампър чудесен венец.

Шон се бе сблъскал с правилата на играта, която водеше. Обмислил бе варианта да се оттегли с вече натрупаното състояние. Това обаче означаваше да се раздели с могъществото си. Вече не можеше без тази мощ, тя бе проникнала твърде дълбоко в него. Подсъзнанието му се отвори, засмука съвестта му и я погълна дълбоко в утробата си. Усещаше от време на време как се бори там, но силите й непрестанно отслабваха. Даф го успокои: думите му разсеяха всички тревоги и угризения. Шон все още не бе разбрал, че не бе задължително Даф да вярва във всичко, което говори и върши.

Играй играта без милост, играй, за да спечелиш!

Даф стоеше с гръб към камината в кабинета на Шон и пушеше пура. Очакваха пристигането на файтона, който да ги закара до борсата. Огънят зад него очертаваше стройните му крака с прасци, обвити в лъсната черна кожа. Все още беше с балтон, защото зимната утрин бе студена. Дрехата се разтваряше около врата му, за да открие диамант, който искреше на широката му вратовръзка.

— … по някакъв начин се привързваш към една жена — говореше той. — Познавам Кенди от няколко години и все пак ми се струва, че съм прекарал с нея целия си живот.

— Добро момиче — съгласи се разсеяно Шон, като потопи писалката в мастилото и надраска подписа си върху документа пред него.

— Сега съм на тридесет и пет — продължи Даф. — Ако някога имам син.

Шон внимателно остави писалката и го погледна, на лицето му бе започнала да се появява усмивка.

— Веднъж баща ми каза: „Жените те приемат изцяло с ограниченото си съзнание“ и добави: „Те не делят, те владеят“. Нова песен ли е това, което чувам?

Даф пристъпи притеснено от крак на крак.

— Нещата се променят — защити се той. — Аз съм на тридесет и пет…

— Повтаряш се — укори го Шон и Даф се усмихна едва доловимо.

— Е добре, истината е…

Не довърши изречението си, от улицата долетя тревожен тропот на конски копита и те обърнаха глави към прозореца.

— Голямо бързане! — каза Шон, като се изправи на крака. — Голяма неприятност! — Отиде до прозореца. — Къртис е, и по лицето му личи, че не носи добри вести.

Пред вратата се чуха възбудени гласове и забързано трополене, след което Мартин Къртис нахлу в стаята, без да почука. Беше облечен в миньорски комбинезон и обут в изкаляни гумени ботуши.

— Натъкнахме се на кално свлачище в девети хоризонт.

— Колко е лошо? — изръмжа Даф.

— Достатъчно, залято е чак до номер осем.

— Господи, ще го разчистваме поне два месеца! — възкликна Шон. — Някой друг в града знае ли? Казал ли си на някого?

— Дойдох направо тук. Крондж и още петима бяха в забоя, когато потокът връхлетя.

— Веднага се връщай там — заповяда Шон, — но тихо, не искаме целият свят да разбере, че се е случила беда. Не пускайте нито едно живо същество да напусне района. Трябва ни време, докато продадем.

— Да, г-н Кортни — поколеба се Къртис. — Крондж и още петима бяха затрупани от свлачището. Мога ли да известя жените им?

— Не разбираш ли английски? Не искам и една дума да се чуе за това преди десет часа. Трябва ни време.

• Предыдущая
• 53/104
• Следующая