Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 58

• Предыдущая
• 58/104
• Следующая

Усети тебеширения вкус на праха в устата си и продължи забързано:

— И малайско момиче от Опера Хауз. Не, защо да се стискам — десет малайски момичета. Ще ги накарам да танцуват за мен и така ще минава времето. Ще обещая по един златен соверен на всяко, за да засиля усърдието им.

Продължи да търси, но не откри нищо друго: „Гумени ботуши, чорапи, добре скроени панталони, риза, страхувам се, че е съдрана, гащеризон, каска и това е всичко“.

Поставил предметите внимателно до себе си и проучил основно клетката си, той вече можеше да започне да мисли. Отначало се сети за жаждата. Калта, в която лежеше, бе твърде гъста, за да даде вода. Опита се безуспешно да я прецеди през ризата си и след това помисли за въздуха. Струваше му се напълно свеж. Реши, че през неуплътнената скала около него навлиза достатъчно, за да му позволи да живее.

Да го запази жив, жив, докато умре от жажда. Докато умре сгърчен като ембрион в топлите недра на земята. Изсмя се: „Червей, в тъмна, топла утроба“. Изсмя се отново и разбра, че това е началото на паниката. Мушна юмрук в устата си, за да я спре, хапейки кокалчетата до кръв.

— Колко ще продължи? Кажи ми, докторе! Колко време ми остава?

— А, потиш се. Ще се обезводниш много бързо. Бих казал, за около четири дни — отговори сам на себе си.

— Какво ще кажеш за глада, докторе?

— О, не, не се тревожи за това. Ще гладуваш, разбира се, но ще те убие жаждата.

— А коремният тиф или тифусът, никога не мога да запомня. Какво ще кажеш за него, докторе?

— Ако около теб имаше мъртъвци, вероятността да го хванеш, щеше да бъде голяма, но ти си сам, разбираш ли?

— Мислиш ли, че ще полудея, докторе? Не веднага, разбира се, но след няколко дни?

— Да, ще полудееш.

— Никога досега не съм полудявал или поне така си мисля, но смятам, че ако полудея сега, ще ми бъде от полза, а ти?

— Ако се интересуваш, дали ще ти бъде по-леко, не зная.

— А! Изразяваш се неясно, но аз следя мисълта ти. Искаш да кажеш, че не знаеш какви сънища ще дойдат със забравата на лудостта. Искаш да кажеш, че не знаеш дали лудостта няма да се окаже по-реална от самата реалност? Искаш да кажеш, че не знаеш кое е по-лошо — да умреш луд или жаден? Но аз мога да победя лудостта. Тази вагонетка може да се смачка, все пак над нея тежат хиляди тонове скала. Това е много умно, знаеш ли, докторе? Като медицинско лице ти би го одобрил. Майката Земя бе спасена, но, уви, детето бе мъртвородено, тя го притискаше твърде силно.

Шон бе говорил на глас и сега се почувствува глупаво. Вдигна един камък и почука с него по вагонетката.

— Изглежда достатъчно здрава. Наистина, издава напълно успокояващ звук. — Удари метала по-силно един, два, три пъти, след това още три пъти и пусна камъка. Дочу, че почукванията му се повтарят, приглушени като ехо, далечни като луната. Тялото му се напрегна и започна да трепери от възбуда. Сграбчи камъка, почука три пъти и трите пъти получи отговор.

— Чуха ме, мили боже, чуха ме! — засмя се той, останал без дъх. — Скъпа, майко Земя, не ме смазвай! Бъди търпелива. Изчакай няколко дни и те ще извадят детето с цезарово сечение.

Мбиджейн изчака Шон да слезе в шахтата и свали новата си ливрея. Сгъна я грижливо и я постави на капрата до себе си. Поседя малко, наслаждавайки се на слънцето, сетне слезе от каретата и отиде при конете. Отведе ги един по един до коритото с вода, след това ги върна във впряга, като ги върза хлабаво. Взе копията си и седна на тревата пред административната сграда. Започна да точи върховете им, като си мърмореше тихо. Накрая прокара палеца си по ръбовете, изръмжа, обръсна няколко косъма от ръката си, усмихна се доволно и остави копията на тревата до себе си. Легна и заспа под топлината на слънцето.

Събудиха го викове. Седна и инстинктивно погледна докъде е стигнало слънцето. Беше спал час или малко повече. Даф крещеше нещо, а изцапаният с кал Франсоа му отговаряше с уплашен вид. Те стояха пред административната сграда. Конят на Даф беше потен. Мбиджейн стана и отиде при тях. Заслуша се отблизо в разговора им, опитвайки се да разбере нещо от резките им гласове. Говореха прекалено бързо за него, но разбра, че нещо се е случило.

— Срути се почти до асансьорна станция номер десет — казваше Франсоа.

— Ти го остави там — обвиняваше го Даф.

— Мислех, че ме следва, но той тръгна обратно.

— За какво? Защо се върна обратно?

— Да извика останалите…

— Започнахте ли да разчиствате хоризонта?

— Не, чакахме ви.

— Ах, ти, тъп, скапан идиот! Той може да е жив, всяка минута е съдбоносна.

— Няма надежда, г-н Чарлиууд, трябва да е мъртъв.

— Затваряй си устата, да те вземат дяволите!

Даф се обърна и хукна към шахтата. Под високото стоманено съоръжение на основното зъбно колело се бе събрала тълпа. Мбиджейн внезапно осъзна, че става въпрос за Шон. Изравни се с Даф, преди той да достигне шахтата.

— Господарят ли? Какво се е случило?

— Скалата се е срутила върху него.

Мбиджейн си проби път и влезе в екипа до Даф. Никой от двамата не проговори, докато не слязоха на десетия хоризонт. Тръгнаха по галерията и след малко стигнаха края й. Няколко мъже с лостове и лопати стояха там нерешително в очакване на заповеди. Мбиджейн ги разбута, за да си проправи път. Двамата с Даф се изправиха пред новата стена от натрошена скала. Над тях продължаваше да тегне тишина. Сетне Даф се обърна към пребледнелия началник на смяната.

— Беше ли в забоя?

— Да.

— Той се върна, за да ви извика, нали?

— Да.

— И вие го оставихте?

Мъжът отбягваше погледа му.

— Мислех, че идва след нас — измънка той.

— Мислил си само за собствената си мизерна кожа — му каза Даф. — Ти, гаден страхливец, ти, мазно, жълто копеле, ти…

Мбиджейн хвана ръката му и той спря тирадата си. И тогава всички чуха — чук, чук, чук.

— Това е той, трябва да е той — прошепна Даф. — Жив е. — Грабна лоста на един зулус и почука по стената на тунела. Изчакаха в тишина, нарушавана единствено от дишането им, докато отговорът достигна до тях, по-силен и ясен отпреди. Мбиджейн взе лоста от ръцете на Даф. Мушна го в една пукнатина на скалата и мускулите на гърба му се напрегнаха от усилието. Лостът се огъна като пръчка. Той го метна встрани и се нахвърли с голи ръце срещу камъните.

— Ти! — сопна се Даф на началник-смяната. — Ще ни трябват дървени подпори за укрепване, докато разчистваме срутването — донесете ги!

На зулусите нареди:

— Четирима от вас да работят едновременно в забоя, останалите да изнасят извадените камъни!

— Ще ви трябва ли динамит? — попита началникът на смяната.

— И да срутим скалата за втори път? Използувай главата си, човече! Отивай, донеси дървени подпори и докато си на повърхността, извикай Дьо Тоа.

За четири часа разчистиха пет метра от тунела, натрошавайки по-големите скални плочи с чукове и откъртвайки парчетата от купчината. Тялото на Даф го болеше, а ръцете му кървяха. Трябваше да си почине. Върна се бавно до асансьорната станция и там завари одеяла и огромна чиния със супа.

— Откъде дойде това?

— От хотела на Кенди, сър. Половината Йоханесбург чака пред входа на шахтата.

Даф се зави с одеялата и отпи малко супа.

— Къде е Дьо Тоа?

— Не можах да го намеря, сър.

Мбиджейн продължаваше да работи в забоя. Първите четирима зулуси се върнаха, за да почиват, и бяха сменени. Той поведе втората четворка, изръмжавайки от време на време по някоя заповед, но съхранявайки силите си за битката със скалата. Даф почива в продължение на един час и когато се върна, Мбиджейн все още бе в забоя. Даф го наблюдаваше как обгръща с ръце камък с размерите на буре за бира, нагласява краката си и вдига камъка от купчината. Пръст и дребни камъчета се посипаха след него, затрупвайки краката на зулуса до колене и той се хвърли, за да му помогне.

След още два часа Даф отиде да почива. Този път отведе със себе си и Мбиджейн, даде му одеяло и го накара да пийне малко супа. Седнаха един до друг, опрели гърбове в стената на тунела и наметнали одеялата върху раменете си. Началникът на смяната се приближи до Даф.

• Предыдущая
• 58/104
• Следующая