Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 16
- Предыдущая
- 16/89
- Следующая
Той започна да пищи, надавайки висок мъчителен вой, защото стоманата бе проникнала дълбоко в тялото му. Напънах още по-силно с ръка, опитвайки се да забия острието в сърцето или белите му дробове, но куката се отчупи от дървения прът. Гътри се претърколи по посока на пистолета. Протегна се отчаяно да го сграбчи, а аз пуснах пръта и се пресегнах също така обезумяло към въжето, за да го задържа.
Някога бях гледал в един нощен клуб в хамбургския район Санкт Паули битката на две жени, борещи се в басейн с черна кал — и сега Гътри и аз правехме същото, само че вместо в кал ние се биехме в локви от собствената си кръв. Залитахме и се търкаляхме по палубата, безмилостно събаряни от люлеещата се по вълните яхта.
Гътри най-после бе започнал да губи сили, свил здравата си ръка върху забитата в тялото му огромна кука, а при последвалия тласък на вълните успях да хвърля на шията му въжената примка и да се запъна здраво с единия си крак в долната част на палубната пейка. После напънах с последните остатъци от силата и волята си.
И изведнъж Гътри изпусна шумно дъх, езикът му увисна навън и тялото му се отпусна, краката му се изпънаха втвърдено, а главата му заподскача напред и назад, следвайки тласъците на „Танцуващата“.
Усетих безкрайно изтощение. Ръката ми сама се разтвори и изпусна въжето. Легнах по гръб и затворих очи. Мракът се спусна над мен като покров.
Когато дойдох в съзнание, усещах лицето си така, сякаш е било залято с киселина, устните ми бяха се надули, а жаждата ми бушуваше като горски пожар. В продължение на шест часа бях лежал с изложено на тропическото слънце лице и бях изгорял жестоко.
Извърнах се бавно на хълбок и изстенах немощно от непоносимата болка в гърдите. Полежах още малко в пълен покой, докато болката утихне, а после се заех да разгледам раната.
Куршумът бе преминал косо през бицепса на лявата ми мишница, без да засяга костта, и бе излязъл през триглавия мускул, оставяйки голяма дупка с разкъсани краища. А после веднага бе се забил странично в гръдния ми кош.
Пъшкайки сподавено от болка, открих и опипах с пръст раната. Тя бе зейнала над едно от ребрата. Напипах оголената с груби краища пукната кост, а там, където бе ударил и бе се сплескал куршумът, в набитата плът бяха останали отломки от олово и дребни костици. Минал бе и през големия гръбен мускул и излязъл под лопатката, оставяйки дупка с размери на малка чашка за кафе.
Отпуснах се на палубата, пъшкайки и опитвайки се да превъзмогна спазмите от гадене и виенето на свят. Докато опипвах раната, тя бе започнала да кърви отново, но поне ми стана ясно, че куршумът не е проникнал в гръдната кухина. Все още имах някакъв шанс да оцелея.
Докато си почивах, огледах с помътнелия си поглед на какво приличам. Косата и дрехите ми бяха се втвърдили от засъхналата кръв, с която беше оплескана и цялата палуба — на спечени черни петна или на лъскави съсиреци.
Гътри лежеше по гръб с все още забитата в тялото му кука и увитото около шията му въже. Газовете в корема му вече бяха заработили, придавайки му подпухналия вид на бременните.
Надигнах се на колене и започнах да пълзя. Входът на каютата бе почти закрит от тялото на Матерсън, което куршумите бяха обезобразили, така сякаш е бил разкъсан от свиреп хищник.
Пропълзях през група и щом видях хладилния шкаф зад бара, установих, че скимтя на висок глас.
Пръхтейки и давейки се от нетърпение, изпих три кутии кока-кола, разливайки върху гърдите си от ледената течност, а след всяка глътка стенех от болка и поемах дълбоко дъх. После отново легнах да си почина. Затворих очи и просто ми се прииска да спя до безкрай.
„Но къде, по дяволите, съм аз?“ Въпросът ме стресна и ме накара да се осъзная. „Танцуващата“ се носеше без посока край някакъв злокобен бряг, осеян с рифове и плитчини.
Изправих се с мъка на крака и се добрах до оплесканата в кръв палуба.
Някъде в далечината се стелеше дълбоката пурпурна синева на Мозамбик, а над нея — кристалночистият хоризонт, на чийто фон се носеха огромни тумбести облаци, издигащи се към високото синьо небе. Отливът и вятърът ни бяха изтласкали далеч на изток, а в ширналото се наоколо открито море нямаше нищо опасно.
Краката ми се подвиха и кой знае колко време съм прекарал в сън. Когато се събудих, главата ми беше се избистрила, но раната ми беше се спекла жестоко. Всяко движение беше мъчително. Влачейки се по колене и подпирайки се с едната ръка, успях да се добера до банята, където имаше аптечка. Разкъсах ризата си и залях откритите рани с неразреден разтвор от акрифлавин. После ги бинтовах грубо и прикрепих превръзките с лейкопласт, доколкото можах, но усилието бе прекалено голямо за мен.
Главата ми отново се замая и аз се строполих в несвяст върху покрития с линолеум под.
Събудих се със замаяна глава и се чувствах немощен като новородено.
С огромни усилия успях да си направя превръзка през рамото за ранената ръка, а придвижването ми до мостика представляваше безкрайна поредица от виене на свят, болки и гадене.
Двигателят на „Танцуващата“ запали още при първото завъртане на ключа, но тя винаги си ми е била сладурана.
„Закарай ме у дома, миличката ми“, прошепнах аз й включих автопилота. Насочих я по приблизително точния курс. „Танцуващата“ пое покорно по курса, а на мен отново ми причерня пред очите. Паднах на площадката на мостика с разкрачени крака и се предадох с радост на сладкия унес.
Вероятно съм се събудил от някое рязко движение на яхтата. Тя вече не подскачаше и не се люлееше от големите вълни край Мозамбик, а се плъзгаше в открито море. Вечерният здрач бързо падаше.
Примъкнах се вдървено към щурвала. И го направих тъкмо навреме, защото право пред мен сред настъпващия сумрак изникнаха очертанията на някаква суша. Изключих от скорост и спрях двигателя. Яхтата навлизаше в плитки води и се поклащаше леко. Разпознах сушата по очертанията й — бях стигнал до остров Голямата чайка.
Тъй като бях поел курс малко по на юг, бях подминал протока на Гранд Харбър и бях се озовал пред най-южните пръснати малки атоли, влизащи в състава на Сейнт Мери.
Облегнах се здраво върху щурвала и проточих врат напред. Увитият в брезент вързоп все още лежеше върху предната палуба и изведнъж усетих, че трябва да се отърва от него. Не знаех защо точно трябва да го направя. Смътно усещах, че той е някакъв силен коз в играта, в която бяха ме въвлекли. Ясно ми бе, че е опасно да го закарам в Гранд Харбър посред бял ден. Заради него трима души бяха вече убити — а пък на мен самия половината от гърдите ми беше отнесена. Под платнището от брезент явно се криеше някаква зловеща магия.
Необходими ми бяха петнайсетина минути, за да се добера до предната палуба, като по пътя на два пъти ми прилоша. Когато допълзях до брезентовия вързоп, простенах високо.
В продължение на още половин час аз се мъчих немощно да отвия коравото платнище и да развържа здравите възли на найлоновото въже. Задачата ми бе почти непосилна, тъй като работех само с една ръка, а пръстите ми бяха толкова изтръпнали и немощни, че не можеха да се свиват достатъчно, а пък и отново започна да ми причернява пред очите. Страхувах се, че ще припадна, преди да съм изхвърлил вързопа от борда.
Легнах на хълбок и се опитах при последните лъчи на залязващото слънце да определя местоположението си спрямо острова, пресмятайки внимателно разстоянието до горичката от палми и най-високата точка на сушата.
После дръпнах плъзгащата се вратичка на бордовата ограда, през която обикновено изтегляме на палубата едрия улов, и пропълзях зад брезентовия вързоп — запънах и двата си крака върху му и го избутах през борда. Той падна, разплисквайки силно водата, чиито пръски обляха цялото ми лице.
Раните ми се отвориха отново от усилените напъни и раздърпаното ми облекло се просмукваше с прясна кръв. Повлякох се назад през палубата, но силите ми стигнаха дотук. Припаднах за последен път, когато се добрах до прага на каютата.
- Предыдущая
- 16/89
- Следующая
