Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 19

• Предыдущая
• 19/89
• Следующая

— Мистър Хари, доктор Макнаб ме уведоми, че за вас риболовният сезон е приключил. Не можех да разочаровам клиентите си — та те ще прелетят шест хиляди мили, за да разберат, че сте на болнично легло. Не мога да си позволя подобно нещо — все пак се ползвам с добро име.

— Мистър Кокър, вашето име е толкова добро, колкото и вехториите, които сте захвърлили в килера — казах аз, а той ми се усмихна невъзмутимо иззад очилата си в златни рамки, но, разбира се, беше прав, защото щеше да мине доста време, преди да поведа „Танцуващата“ за едър улов.

— Е, не се притеснявайте, мистър Хари. Щом се оправите, ще ви намеря веднага няколко богати клиенти.

Пак говореше за някакъв контрабанден курс, при който за услуга само в една посока комисионната му стигаше чак до седемстотин и петдесет долара. С подобна работа можех да се справя дори и при сегашното си окаяно състояние, като от мен се изискваше само да стигна с яхтата незабелязано до брега и да кача някакъв товар — стига да не попаднех на засада.

— Дума да не става, мистър Кокър. Казах ви, че отсега нататък ще ловя само риба и това е.

Той кимна усмихнат и продължи, сякаш не бе чул думите ми.

— Получих настоятелни запитвания от един ваш стар клиент.

— За живо или за сандъци? — попитах аз. „Живо“ означаваше нелегален превоз на хора до или от африканския бряг — на спасяващи се политически дейци, преследвани от наемни убийци, или пък в обратната посока — на домогващи се до властта политикани, тръгнали да смъкват режима. „Сандъците“ обикновено съдържаха смъртоносна железария и се прекарваха само в едната посока. Някога на същото са му викали „контрабанда с оръжие“.

Кокър поклати глава и подхвърли:

— Клечки, пръчки — от старата приспивна песничка „Клечки, пръчки, сбирай съчки“. Но тук под „съчки“ се подразбираше бивни от слонова кост. Африканските слонове в резерватите за диви животни и в племенните територии на Източна Африка систематично биваха унищожавани от една многолюдна и добре организирана банда бракониери. Изтокът представляваше ненаситен и скъп пазар за слонова кост. Необходима бе скоростна яхта с опитен капитан, която да прекара скъпоценния товар през речното устие и опасните крайбрежни води до Мозамбикския проток, където щеше да я очаква някой голям презокеански кораб.

— Мистър Кокър — отегчено рекох аз, — сигурен съм, че майка ви така и не е научила името на баща ви.

— Той се казваше Едуард, мистър Хари — предпазливо се усмихна Кокър. — Уведомил съм клиента, че тарифата се е вдигнала. Поради инфлацията и цената на дизеловото гориво.

— Колко?

— Седем хиляди долара на курс — обясни той, но парите нямаше да са чак толкова много, след като Кокър си прибереше неговите петнайсет процента, а после пуснеше и на инспектор Дейли същата сума, за да си затвори очите и да си запуши ушите. А на всичкото отгоре Чъби и Анджело винаги получаваха премия от по петстотин долара на човек при всеки курс на черно.

— Няма да стане, мистър Кокър — неубедително измънках аз. — Просто ми уредете няколко курса с риболовци. — Но на него му беше ясно, че няма да мога да устоя.

— Щом се оправите достатъчно за риболов, ще ви ги уредя. А междувременно, кога ще искате да бъде първият курс? Да им кажа ли, че можете да го направите след десет дни? Тогава приливът ще бъде силен и ще има пълнолуние.

— Добре — примирено се съгласих аз. — След десет дни.

След като окончателно се реших, започна да ми се струва, че раните ми зарастват по-бързо. За оздравяването им допринасяше и чудесното ми физическо състояние. Зеещите в мишницата и гърба ми дупки започнаха да се смаляват като по чудо.

Решителният миг в оздравителния процес настъпи на шестия ден. Сестра Мей ме миеше в леглото с леген сапунена вода и с хавлиена кърпа и именно тогава доказах по неоспорим начин, че съм се оправил напълно. Макар и да зная, че съм много надарен, аз самият останах изненадан от мъжествеността си, а сестра Мей бе толкова впечатлена, че гласът й премина в дрезгав тих шепот.

— Мили Боже! — възхитено рече тя. — Ама вие наистина сте си възвърнали силите.

— Сестра Мей, смятате ли, че трябва да го оставим така бездеен? — попитах аз, а тя енергично завъртя глава.

Оттогава насетне аз започнах да гледам по-оптимистично на нещата в живота ми и никак не се изненадах, че мисълта за увитата в платнището тайна край остров Голямата чайка все по-често не ме оставяше на мира. Усещах, че въпреки твърдото си решение започвам да се колебая.

„Само ще хвърля един поглед, — казвах си аз. — Когато се убедя, че нещата са се успокоили.“

Вече ми разрешаваха да ставам от леглото за по няколко часа, а аз нямах никакво търпение да ме изпишат по-бързо. Дори и преданите усилия на сестра Мей не успяваха да притъпят силата на кипящата ми енергия. Макнаб бе истински изненадан.

— Раните ти заздравяват добре, драги ми Хари. Ако всичко върви така — още седмица и те изписвам.

— Цяла седмица, по дяволите! — решително викнах аз. След седем дни щях да правя курса на черно. Кокър не бе срещнал никакви трудности при уреждането му — а аз бях без пукната пара. Курсът ми беше страшно необходим.

Хората от екипажа ми ме навестяваха всяка вечер и ме осведомяваха за напредъка в ремонта на „Танцуващата“. Анджело дойде една вечер по-рано от обикновено, облечен в ухажорските си одежди — каубойските ботуши и всичко останало, но бе странно мълчалив, а и не бе сам.

Момичето с него бе младата учителка в детската градина към държавното училище до крепостта. Познавах я дотолкова, колкото да си разменяме усмивки при среща на улицата. Мисис Еди беше ми говорила веднъж за нея.

— Добро момиче е тая Джудит. Не е вятърничава и флиртаджийка като някои други. На кого ли ще му излезе късметът да я вземе за съпруга.

Тя беше и хубава, висока и с гъвкава снага, облечена спретнато и умерено. Поздрави ме срамежливо:

— Здравейте, мистър Хари.

— Здравейте, Джудит. Много се радвам, че дойдохте да ме видите — казах аз и вдигнах очи към Анджело, но не можех да прикрия усмивката си. Той избягваше погледа ми и докато се чудеше как да започне, се изчерви.

— Ние с Джудит решихме да се оженим — най-сетне продума той. — Искахме да знаеш, шефе.

— Мислите ли, че ще можете да го държите изкъсо, Джудит? — весело се засмях аз.

— Почакайте и ще видите — рече тя с такъв блясък в черните си очи, че въпросът ми стана излишен.

— Чудесно — аз ще държа приветствената реч на сватбата ви — обещах им аз. — Ще позволявате ли на Анджело да плава с мен?

— Изобщо няма да го спра — увери ме тя. — Работата му при вас е добра.

Постояха още час и когато си тръгнаха, усетих, че леко им завиждам. Сигурно е хубаво да имаш някой до себе си — да не си съвсем сам. Реших, че ако някой ден намеря подходящото момиче, може би и аз ще се опитам. После отхвърлих подобна мисъл, надявайки отново бронята си. Жени колкото щеш — но няма никаква гаранция, че ще избереш най-подходящата.

Макнаб ме изписа два дни по-рано. Дрехите висяха на кокалестата ми снага, бях отслабнал с почти дванайсет килограма, а загарът от слънцето бе избледнял до мръсножълто — кафяв цвят, под очите ми имаше големи тъмни сенки и все още се чувствах немощен като бебе. Ръката ми висеше на превръзка през рамото, а раните все още бяха отворени, но можех да се обличам сам.

Анджело дойде с пикапа до болницата и ме чакаше, докато си вземах довиждане на стъпалата със сестра Мей.

— Радвам се, че се запознахме, мистър Хари.

— Ела някой ден в хижата ми. Ще изпека на скарата омари и ще пийнем малко винце.

— Договорът ми свършва следващата седмица. Прибирам се у дома в Англия.

— Е, тогава бъди щастлива — пожелах й аз.

Анджело ме закара до Адмиралтейския кей и двамата с Чъби прекарахме цял час в проверка на извършените поправки по яхтата.

Палубите бяха боядисани в снежнобяло и бяха подменили всичките дървени прегради в каютата, като дърводелската работа бе толкова изпипана, че даже и аз не можах да открия някакви пропуски.

• Предыдущая
• 19/89
• Следующая