Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 22

• Предыдущая
• 22/89
• Следующая

В приемната на туристическата агенция на Фред Кокър нямаше никой и аз натиснах звънеца върху бюрото. От задното помещение се подаде главата на Кокър.

— Добре дошли, мистър Хари — свалил бе сакото и вратовръзката си и бе навил ръкавите на ризата си, а на кръста си бе запасал червена мушамена престилка. — Затворете входната врата, ако обичате, и елате насам.

Задното помещение бе съвсем различно от украсената с евтини тапети и ярки туристически плакати приемна. То представляваше някакъв дълъг и мрачен хамбар. Покрай едната стена бяха натрупани евтини ковчези от чамови дъски. Катафалката беше вкарана зад двойните врати в другия край на помещението. Зад мръсната брезентова преграда в един от ъглите имаше маса с мраморен плот, ограден по краищата с улей, от чийто чучур течностите се изливаха в поставената на пода кофа.

— Влезте и сядайте. Вземете си стол. Извинете ме, че ще продължа с работата си, докато разговаряме. Трябва да свърша всичко до четири часа следобед.

Хвърлих поглед към положеното върху мраморния плот крехко голо трупче. Беше на момиченце на около шест години, с дълга тъмна коса. Един поглед ми беше достатъчен и аз преместих стола си зад паравана така, че да виждам само голата глава на Фред Кокър, а после запалих пура. Помещението бе изпълнено с тежкия мирис на някакъв балсамиращ разтвор, от който ми се повдигна.

— Ще свикнете с миризмата, мистър Хари. — Фред Кокър бе забелязал отвращението ми.

— Уредихте ли всичко? — Нямах никакво желание да обсъждам отвратителния му занаят.

— Всичко е уредено — увери ме той.

— Пуснахте ли нещо на нашия приятел от крепостта?

— Пуснах му.

— Кога го видяхте? — настоях аз в желанието си да науча повече за Дейли. Много интересно ми беше как се е чувствал.

— Видях го сутринта, мистър Хари.

— И как изглеждаше?

— Съвсем нормално — Кокър спря за миг зловещите си занимания и ме погледна въпросително.

— Той стоеше ли, крачеше ли наоколо, танцуваше ли, пееше ли, или пък си ближеше раните?

— Не. Просто седеше и не беше в много добро настроение.

— Така си и мислех — засмях се аз и ми се стори, че болките ми престанаха. — Но взе подкупа, нали?

— Да, взе го.

— Чудесно, тогава уговорката ни остава.

— Нали ви казах, всичко е уредено.

— Кажете ми нещо повече, мистър Кокър.

— Товаренето ще стане при устието на река Салса, където тя се влива в южния ръкав на делтата на река Дуза.

Кимнах с глава, всичко беше приемливо. Там имаше достатъчно дълбок проток и измъкването от Салса щеше да стане лесно.

— Опознавателният сигнал ще бъде даден с два фенера — един над друг, поставени на по-близкия бряг. Вие ще светнете на два пъти с интервал от трийсет секунди и щом долният фенер угасне, можете да пускате котва. Ясно ли е?

— Ясно. — Всичко отговаряше на изискванията ми.

— Те ще осигурят хора, които да прехвърлят товара от лихтерите.

Кимнах с глава, а после попитах:

— Нали им е известно, че времето между прилива и отлива е три часа и че аз трябва да се измъкна към протока преди отлива?

— Да, мистър Хари. Казах им, че трябва да свършат с товаренето преди два часа през нощта.

— Тогава всичко е наред — ами къде ще предам товара?

— Прехвърлянето ще стане на двайсет и пет мили източно от рифа Растафа.

— Прекрасно — можех да се ориентирам по фара на Растафа. Всичко беше просто и ясно.

— Ще прехвърлите стоката на една голяма дълбоководна шхуна. Опознавателният сигнал ще бъде същият. Два фенера на мачтата, светвате два пъти през трийсет секунди и долният фенер ще угасне. Тогава можете да започнете разтоварването. Ще имате осигурени товарачи и ще излеят нафта в морето, за да се задържите на котва. Мисля, че друго няма.

— С изключение на парите.

— С изключение на парите, разбира се — въздъхна той и измъкна от предния джоб на престилката си някакъв плик. Поех го внимателно с два пръста и прегледах написаните с химикалка изчисления на Кокър.

— Половината предварително, както обикновено, останалото — при предаването на стоката — напомни ми той.

Цифрите показваха три хиляди и петстотин, намалени с две хиляди и сто за комисионната на Кокър и подкупа за Дейли. Оставаха хиляда и четиристотин, от които трябваше да дам премиите на Чъби и Анджело — хиляда долара, — и за мен не оставаше почти нищо.

Намръщих се недоволно.

— Ще чакам утре в девет сутринта пред агенцията ви, мистър Кокър.

— Ще ви очаквам с чаша кафе, мистър Хари.

— Дано да не бъде само кафе — подхвърлих аз, а той се засмя и отново се наведе над мраморния плот.

Излязохме от Гранд Харбър късно следобед и аз направих лъжлива обиколка из протока по посока на Овчия хълм, за да не разочаровам онзи, който може би ни наблюдаваше с бинокъл от кулата на крепостта. С падането на здрача поех по верния курс през открито море и навлязохме в плетеницата от проливи и крайбрежни островчета около широкото устие на река Дуза, към което ме тласкаше приливът.

Нямаше луна, но звездите бяха едри и разбиващите се вълни блестяха като призрачни видения във фосфорно зелено сред вечерното сияние.

Поведох уверено „Танцуващата“, ориентирайки се безпогрешно по осветяваните от блясъка на звездите очертания на някой атол или пролом на риф, а и самото движение и браздене на водата ме насочваше през проливите и ме предупреждаваше за всякакви плитчини и подводни пясъчни насипи.

Анджело и Чъби бяха се сгушили до мен върху перилата на мостика. От време на време някой от тях слизаше долу, за да свари още от силното черно кафе, а после посръбвахме от димящите чаши и се взирахме в мрака, опитвайки се да открием някакво друго бледо очертание, но не скала, в която се разбиват вълните, а нещо като корпус на кораб.

По някое време Чъби наруши тишината:

— Чух от Уоли, че снощи си имал някакви неприятности в крепостта.

— Имаше нещо такова — съгласих се аз.

— После се е наложило Уоли да го заведе в болницата.

— Уоли още ли е на работа? — попитах аз.

— Все още е. Онзи искал да го заключи, но Уоли се оказал прекалено як.

Намеси се и Анджело:

— Джудит ходи до летището по обяд. Отиде да получи някаква пратка учебници и го видяла да се качва на самолета за континента.

— Кого е видяла? — попитах аз.

— Инспектор Дейли — заминал е с обедния самолет.

— Защо не си ми го казал досега?

— Не сметнах, че е важно, Хари.

— Да — съгласих се аз. — Може би не е важно.

Дейли можеше да е отишъл до континента поради цял куп причини и никоя от тях да не е свързана с моите занимания. Но все пак се чувствах неспокоен — никак не ми харесваше, че звяр като него се върти наоколо именно когато съм се заел с опасно начинание.

— Как ми се щеше да си взел пушкалото, Хари — тъжно повтори Чъби, а аз не казах нищо, но и на мен ми се искаше същото.

Настъпващият прилив бе загладил обичайното вълнение в устието на южния ръкав на Дуза и аз се опитвах да го открия слепешката в тъмното. По калните брегове от двете му страни стърчаха поставените от местните рибари примитивни капани за риба и с тяхна помощ открих най-сетне ръкава.

Щом се уверих, че сме навлезли, където трябва, изгасих и двата двигателя и яхтата продължи безшумно навътре, тласкана от прилива. Всички се вслушвахме най-старателно да доловим боботенето на патрулния катер, но се чуваше само крясъкът на нощните чапли и плясъкът на мятащите се в плитчините барбуни.

Носехме се сред пълна тишина нагоре по ръкава. Мрачните грамади на мангровите дървета по двата бряга се точеха край нас като плетища, а зловонията от тинестите блата се смесваха с влажния въздух.

Блясъците на звездната светлина танцуваха по тъмната набраздена повърхност на водата, а веднъж край нас се плъзна като крокодил дългото тясно кану на двама завръщащи се от устието рибари, по чиито гребла заиграха фосфорни отражения. Те се поспряха за миг, докато ни огледат, а после продължиха, без да ни поздравят, и изчезнаха бързо в мрака.

• Предыдущая
• 22/89
• Следующая