Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 14

• Предыдущая
• 14/80
• Следующая

— И то не един, Таита. Навярно имаш предвид някой нов? Защото лично аз вече знам поне за шестима, включително номарха на Асуан и управителя на Лот, които отправиха официални предложения.

— Наистина имах предвид друг, но този път става дума за човек, когото самата господарка одобрява. Както си спомняш, тя се изказа доста грубо за досегашните си кандидати: номарха нарече тлъста гадина, а управителя — разгонен дърт пръч.

— Мнението на дъщеря ми няма никакво значение за мен — поклати той глава, усмихна се и ме погали по бузата, за да ми вдъхне повече смелост. — Но можеш да продължиш, Таита, и да ми кажеш името на онзи безутешно влюбен момък, който ще ми окаже високата чест да стане мой зет в замяна на най-голямата зестра в цял Египет.

Събрах всичката си смелост и понечих да му отвърна, но той ме спря.

— Не, почакай! Нека отгатна сам.

Усмивката му придоби онова изражение, което познавах добре, и веднага осъзнах, че през цялото време той си е играел с мен.

— За да се радва на благоразположението на Лострис, той ще да е млад и красив — правеше се той, че разсъждава. — А ако ти си се наел да говориш от негово име, сигурно ти е приятел или протеже. Също така въпросната личност трябва да е открила сгоден случай да ти разкрие намеренията си и да те помоли за съдействие. И се чудя кога и къде ли ще се е случило това? Дали не би било най-подходящо посред нощ в храма на богинята Хапи? На прав път ли съм, Таита?

Усетих, че пребледнявам. Откъде можеше да е научил толкова много? Той сложи ръка на врата ми и ме погали. Често започваше по този начин любовните си актове с мен, а и ме целуна още веднъж.

— По лицето ти мога да позная, че съм близо до целта. — Хвана кичур от косата ми и леко го дръпна. — Остава само да научим божественото име на този смел любовник. Дали не е Дака? Не, не, Дака не е толкова глупав, че да си навлича гнева ми. — Дръпна още по-силно косата ми, така че в очите ми да се появят сълзи. — Тогава Кратас? Той е красив и в същото време достатъчно неблагоразумен, за да поеме такъв риск.

Господарят ми ме заскуба жестоко и усетих как част от косите ми остават в ръката му. С мъка се сдържах да не извикам.

— Отговори ми, скъпи, Кратас ли беше? — за сетен път попита той, като придърпа лицето ми в скута си.

— Не, господарю — прошепнах едва-едва.

Гневът му никак не ме изненадваше. Той ме притисна още по-плътно към себе си, без да ме изпуска.

— Не бил Кратас, сигурен ли си? — уж се учудваше. — Ами ако не е той, тогава хич не ми и минава през ума кой ли ще е този толкова нахален, толкова безочлив и толкова безумно глупав нещастник, който ще дръзне да се доближи до дъщеря ми.

Изведнъж господарят ми извиси глас:

— Расфер! — извика той и извъртя главата ми, така че да мога през насълзените си очи да видя задаващия се екзекутор.

На острова Елефантина при Асуан, в менажерията на фараона имаше една огромна черна мечка, доведена преди много години от някой търговски керван от Изтока. Та това зло създание, цялото покрито в белези от рани, доста силно ми напомняше на началника на стражата. И двамата имаха огромни и безформени туловища и бяха надарени с невероятна сила, способна да смаже човек до смърт. И все пак, що се отнася до физическата красота и характера, винаги бих предпочел да си имам работа с мечката.

Сега Расфер се беше затичал към нас, изненадващо бърз и подвижен за масивното си космато шкембе и тежките си, дълги, подобни на дървета крака, и аз неволно се върнах мислено през годините до деня, когато ми беше отнета мъжествеността.

Всичко ми изглеждаше толкова познато, сякаш бях принуден да изживея отново онзи ужасен ден. И последната подробност от него се беше запечатала толкова ясно в паметта ми, че ми идеше да закрещя. Актьорите в онази отдавнашна трагедия бяхме същите: господарят Интеф, звярът Расфер и аз. Само момичето липсваше.

Името й беше Алида. Беше на същата възраст като мен, на невинните шестнадесет години. Като мен и тя беше робиня. Сега си я припомням красива, но нищо чудно паметта ми да ме лъже, защото ако наистина беше така, по-скоро биха я пратили в харема, отколкото в кухнята. Със сигурност знам само, че цветът и блясъкът на кожата й бяха като на кехлибар, но топъл и мек. Никога няма да забравя усещането за тялото на Алида, защото и никога повече няма да изпитам нещо подобно. В своето нещастие двамата с нея бяхме открили един у друг утеха и съчувствие. И до ден-днешен не знам кой ни предаде. По природа не съм отмъстителен, но все още се надявам някой ден да открия онзи, който го е направил.

По онова време аз бях един от любимците на господаря Интеф, дори най-специалният. Когато той разбра, че съм му изневерявал, това до такава степен нарани честолюбието му, че едва не загуби разсъдъка си.

Беше наредил на Расфер да ни отведе при него. Подхванал ни всеки с едната си ръка сякаш бяхме котенца, той ни завлече до покоите на господаря. Там ни съблече чисто голи, докато господарят Интеф си седеше с кръстосани крака на пода — точно както седеше и сега. Расфер завърза китките и глезените на Алида с въжета от сурова кожа. Тя беше пребледняла и разтреперана, но дори не проплака. Никога любовта ми към нея и възхищението ми пред смелостта й не са били толкова силни.

Господарят Интеф ми направи знак да коленича пред него, хвана ме за къдриците и започна да ми шепне мили думи.

— Обичаш ли ме, Таита? — питаше той.

И защото бях наплашен, а и някак неясно в главата ми се въртеше мисълта, че така мога да спася Алида от изтезанията, аз му отговорих:

— Да, господарю, обичам те.

— А друг обичаш ли, Таита? — попита ме той с мекия си като от коприна глас и какъвто бях страхливец и предател, взех, че му отвърнах:

— Не, господарю, обичам единствено теб.

Едва тогава момичето заплака. Беше един от най-мъчителните мигове в живота ми.

Господарят ми подвикна на Расфер:

— Доведи ми тук тая мръсница. Двамата да могат да се гледат. Таита трябва да види всичко, което ще й се случи.

Когато екзекуторът я избута в полезрението ми, той зловещо се усмихваше.

Господарят ми отново се обърна към него:

— Много добре, Расфер, можеш да започваш.

Той нахлузи около челото на Алида клуп от същото това въже от животинска кожа. На съвсем малки разстояния въжето беше навързано на възли, така че приличаше на лентите, които жените на бедуините носят върху главите си. Застанал зад момичето, Расфер пъхна под въжето някаква къса, жилава пръчка от маслиново дърво и започна да я върти, докато тя прилепна до нежната му кожа. Грубите кожени възли се впиха в плътта му и момичето сгърчи лице от болка.

— Бавно, Расфер — предупреди го господарят ми. — Няма защо да бързаме.

Пръчката изглеждаше като играчка в огромните, космати ръчища на този звяр. Той продължаваше да я върти, колкото можеше по-бавно. Възлите се впиваха все по-надълбоко, устата на Алида се отпусна надолу и тя болезнено освободи въздуха от дробовете си. Кожата й изгуби естествения си цвят и посивя като пепел. С последни усилия момичето се бореше да поеме дъх, след което със сърцераздирателен писък да го изпусне.

С чудовищната си усмивка Расфер въртеше пръчката и кожените възли се изгубваха лека-полека в челото на Алида. Черепът й започна да променя формата си. Първоначално си помислих, че това е просто плод на преумореното ми съзнание, но после установих, че със затягането на клупа главата й наистина се стеснява и удължава непрекъснато. Писъкът й се беше превъртал в нескончаем екот, който като нож се забиваше право в сърцето ми. И не спираше цяла вечност.

Най-накрая черепът се строши на парчета. Костта се пропука със звука на кокосов орех, смлян от челюстта на слон. Смразяващият, пронизителен писък внезапно престана, а тялото на Алида увисна в ръцете на палача. Душата ми като че ли не можеше да поеме толкова мъка и отчаяние едновременно.

Сякаш измина цяла вечност, преди господарят да обърне главата ми към себе си и да ме погледне в очите. Изражението му издаваше едновременно тъга и съжаление:

• Предыдущая
• 14/80
• Следующая