Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 42

• Предыдущая
• 42/79
• Следующая

В Елефантина ясно си проличаха хората със слаба воля. Трудностите, които изпитахме при плаването от Тива дотук, накараха мнозина да предпочетат милостта на хиксосите пред безкрайното пътуване към изгарящите южни пустини, където ги чакаха диви хора и животни.

Когато Танус научи, че хиляди от хората ни възнамеряват да ни напуснат, ядосано изръмжа:

— Проклети предатели и ренегати! Зная как да се справя с тях.

Веднага обяви решението си да обърне легионите срещу тях и да ги върне на корабите.

Отначало господарката го подкрепи, но мотивите й се различаваха от неговите. Тя бе загрижена за благополучието на народа си и се бе заклела да не остави никого на жестокостите на хиксосите.

Трябваше да споря цяла нощ с двамата, докато ги убедя, че за нас е по-добре да оставим тези, които не желаят да продължат. Накрая царица Лострис издаде декрет, че всеки, който желае да остане в Елефантина, е свободен да го стори. Той бе прочетен на висок глас по всички улици на града и на пристанището, където се намираха нашите кораби.

Тази декларация засили стократно любовта и верността на обикновените граждани към господарката и принца. Съмнявам се, че в цялата ни история е имало по-обичана царица. Когато бяха съставени списъците на хората, които щяха да отплават с нас отвъд праговете на реката, никак не се изненадах, че имената на най-полезните бяха в тях. В Елефантина оставаха онези, с които с радост бихме се разделили, включително голяма част от жреците.

Обаче времето щеше да покаже, че оставащите в Елефантина също още са много ценни за нас. През дългите години на нашето изгнание те поддържаха пламъка в душите на хората, спомена за принц Мемнон и обещанието на царица Лострис да се върне при тях.

Постепенно през всичките дълги и горчиви години на хиксоската тирания легендата за завръщането на принца се разпространяваше из двете царства. Накрая всички хора в Египет, от първия праг до седемте ръкава на Нил в делтата, повярваха, че той ще се върне, и се молеха за този ден.

Хюи ме чакаше с конете на западния бряг, в подножието на златистите дюни. Двамата с принца ходехме там всеки ден и въпреки че бе пораснал и натежал, Мемнон яздеше на раменете ми, за да вижда по-добре стадото.

Знаеше имената на всичките ни любимци, а Пейшънс и Блейд ядяха от ръката му пшеничени питки, щом ги повикаше. Когато за пръв път се качи на гърба на Пейшънс, тя бе така внимателна с него, сякаш бе нейно жребче, а принцът викаше силно от вълнение, че се носи сам из полето.

Хюи се бе научил да се справя със стадото по време на поход. Използвайки неговия опит, ние планирахме всяка подробност за следващия етап от пътуването. Обясних на Хюи ползата от конете при преминаването на праговете и поръчах на него, конярите и водачите на колесници да плетат въжета и да правят хамути.

При първата възможност двамата с Танус отидохме нагоре по реката, за да разузнаем прага. Пивото на водата бе толкова ниско, че всички острови се показваха. Коритото на реката между тях бе толкова плитко, че на места човек можеше да го прегази, без водата да покрие главата му.

Праговете се простираха на огромно разстояние и реката преминаваше през множество скали и завои, които уплашиха дори мен. Бях обезсърчен от гледката пред нас, но Танус дори не трепна.

— Няма да успееш да прекараш нито една лодка, без да пробиеш дъното й. Какво ще сториш с тежките галери? Ще ги пренесеш на гърба на някой от проклетите ти коне ли? — изсмя се той невесело.

Тръгнахме обратно към Елефантина, но преди да стигнем града, взех решение, че единственият начин да продължим напред е да изоставим корабите и да тръгнем по суша. Едва ли си представях тогава трудностите, които щеше да предизвика това. Обаче реших, че на бреговете над праговете можем да построим нова флотилия.

Когато се върнахме в двореца на острова в Елефантина, отидохме направо в залата за аудиенции и докладвахме на царица Лострис. Тя изслуша всичко, което й разказахме, сетне поклати глава.

— Не вярвам богинята да ни е изоставила толкова рано — и поведе целия си двор заедно с нас към храма на Хапи в южната част на острова.

Царицата извърши щедро жертвоприношение на богинята и цялата нощ прекарахме в молитви. Не вярвам, че благоразположението на боговете може да се купи, като се прережат гърлата на няколко козела и пред каменния олтар се поставят чепки грозде, но въпреки това се молих усърдно и на разсъмване краката ужасно ме боляха от дългото бдение на каменните пейки.

Щом първите лъчи на слънцето преминаха през вратите на светилището и огряха олтара, господарката ме изпрати долу в шахтата на нилометъра. Още преди да стигна до най-долното стъпало, нагазих до глезените във вода.

Хапи се бе вслушала в молитвите ни. Нил бе започнал да приижда няколко седмици по-рано.

В деня след началото на надигането на водите на крилете на северния вятър долетя една от нашите бързи разузнавателни галери, които Танус бе оставил да наблюдават движенията на хиксоските кохорти. Врагът отново бе минал в настъпление и до една седмица щеше да бъде в Елефантина.

Господарят Танус незабавно замина с основната войска, за да подготви защитата на праговете, като ни остави с господаря Меркесет да се грижим за качването на хората по корабите. Успях да откъсна Меркесет от младата му съпруга колкото да подпише заповедите, които бях подготвил вместо него. Този път успяхме да овладеем паниката, която ни бе обзела при Тива, и всичко бе под контрол. Бяхме готови да отплаваме към първия праг.

Петдесет хиляди египтяни се бяха струпали по двата бряга, плачейки и отправяйки молитви към Хапи и размахвайки палмови листа за сбогом, докато се отдалечавахме. Царица Лострис стоеше на носа на „Дъхът на Хор“ с малкия принц до себе си и двамата махаха на тълпите на брега при бавното движение нагоре по реката. На двадесет и една години господарката бе изключително красива. Хората благоговееха пред нея. Нейната красота се повтаряше в лицето на детето до нея, което държеше камшика и жезъла на Египет в малките си здрави ръце.

— Ще се върнем — викаше господарката.

Принцът повтаряше след нея:

— Ще се върнем. Чакайте ни. Ще се върнем.

Този ден на бреговете на майка Нил се роди легендата, която щеше да поддържа нашата угнетена и потисната страна през най-мрачния й период.

Когато стигнахме долния край на водопада, обсипаното с остри камъни дефиле се преобрази, спокойната зелена повърхност се пенеше, но все още не бе дала воля на цялата си ужасна сила.

Това бе най-подходящият за нашето смело начинание момент от жизнения цикъл на реката. Водите бяха достатъчно дълбоки, за да преминат корабите ни, без да заседнат в плитчините, а течението бе достатъчно силно, за да не ги запрати в гранитните скали край водопада.

Танус се занимаваше с корабите, а ние с Хюи под формалното командване на господаря Меркесет отговаряхме за хората на брега. Под един тръстиков заслон оставих веселия старец с голяма делва от най-доброто ни вино и с шестнадесетгодишната му съпруга и през следващите дни се стараех да не обръщам внимание на противоречивите му заповеди. Ние се захванахме с преминаването на първия праг.

Конете се придвижваха по сушата и с най-дебелите ленени въжета ги впрегнахме по десет заедно. Бързо установихме, че можем да съставим десет такива впряга — сто коня, които да свържем с основните въжета. Ако се бяхме опитали да запрегнем повече животни, те щяха да станат неуправляеми.

• Предыдущая
• 42/79
• Следующая