Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 48

• Предыдущая
• 48/79
• Следующая

— Таита, дали ще се науча да стрелям като Танус? — заспивайки, промърмори той.

— Ти ще си един от най-великите пълководци на Египет, един ден ще изсека броя на победите ти на колона, така че всички да научат за тях.

Детето се замисли и въздъхна.

— Кога ще ми направиш истински лък, а не играчка?

— Щом пораснеш достатъчно да можеш да опъваш тетивата.

— Благодаря ти, Таита. Много ще ми хареса.

Заспа внезапно, както бих изгасил пламъка на лампа.

Завърнахме се триумфално с коли препълнени с осолено и изсушено на слънцето месо от орикси. Очаквах господарката сурово да ме накаже заради принца. Бях приготвил защитата си, смятах да прехвърля вината върху господаря Хараб.

Обаче порицанието й бе много по-леко от очакваното. Каза на Мемнон, че бил непослушно дете, което много я разтревожило, но сетне го грабна в прегръдките си. Когато се обърна към мен, аз се впуснах в дълги обяснения за ролята на Танус в тази схватка и за безценната тренировка и опитът, който принцът бе получил, но тя, изглежда, не обърна внимание на думите ми.

— Кога за последен път отидохме да ловим риба? — попита тя. — Вземи си копието за риболов, Таита. Ще отидем с една от лодките. Само ние двамата в реката, както го правехме едно време.

Знаех, че няма да наловим много риба. Искаше да сме сами в реката, за да не ни подслушват. Каквото и да я тревожеше, бе от голямо значение за нея.

Започнах да греба в спокойните зелени води, докато високите отвесни скали не ни скриха от флотилията.

Всичките ми опити за разговор пропаднаха, така че оставих веслата и взех лютнята си. Изсвирих и изпях песните, които обичаше най-много, и зачаках да заговори.

Накрая тя погледна към мен и очите й бяха изпълнени със странна смес от радост и тревога.

— Таита, мисля, че ще имам още едно дете.

Това изявление не ме учуди. Все пак всяка нощ, откакто напуснахме Елефантина, тя и командирът на армията се срещаха тайно, а аз пазех вратата на каютата й. Въпреки всичко така се разтревожих, че ръката ми замръзна върху струните и песента ми секна. Измина известно време, преди да възвърна гласа си.

— Господарке, използва ли билковия чай, който ти бях приготвил? — попитах нерешително аз.

— Само понякога — срамежливо се усмихна тя. — Господарят Танус не е от най-търпеливите. Още повече, че никак не е приятно да се занимаваш с разни съдове и бурканчета, когато те очакват много по-интересни неща.

— Например като правене на бебета, чийто баща не е фараон, за да ги припознае.

— Положението е много сериозно, нали, Таита?

Дръпнах една струна на лютнята, докато обмисля отговора.

— Сериозно? О, думата не е подходяща. Ще родиш незаконно дете или ако си вземеш съпруг, то ще си принудена да се откажеш от регентството. Такива са обичаят и законът. Меркесет ще бъде следващият регент, но ще има скрита война между благородниците за това място. Без твоята закрила принцът ще е в голяма опасност. Ще бъдем разкъсани от борби — полазиха ме тръпки при тази перспектива.

— Танус може да стане регент вместо мен и тогава ще мога да се омъжа за него — предложи тя.

— Не съм мислил за това — казах й мрачно. — Това ще разреши всичките ни затруднения. Но какво ще каже Танус?

— Ако го помоля, той ще го стори на драго сърце, сигурна съм — усмихна се Лострис с облекчение. — Тогава няма да се налага да измислям разни хитрости.

— Не е толкова лесно. Танус никога няма да се съгласи. Не е в състояние…

— Какви са тези глупости? — Очите й гневно просветнаха.

— Опази нощ в Тива, нощта, в която фараонът изпрати да арестуват Танус по обвинение за противодържавна дейност, ние се опитахме да го принудим да вземе короната. Кратас и останалите му офицери се заклеха да ни подкрепят. Искаха да нахлуят в двореца и да поставят Танус на трона.

— Той защо не се съгласи с тях? От него щеше да излезе добър фараон и щеше да ни спести толкова главоболия.

— Танус отхвърли предложението им. Заяви, че не е предател и никога няма да се възкачи на трона на Египет.

— Това е било отдавна. Нещата се промениха — гневно възрази тя.

— Не, не са. Танус даде клетва в този ден и призова бог Хор за свидетел. Закле се никога да не вземе короната.

— Но това вече е невалидно. Може да се откаже от клетвата си.

— Ти би ли се отказала от своята, дадена пред бог Хор? — настоях аз и Лострис сведе поглед.

— Би ли го направила? — настоях аз.

Тя неохотно поклати глава и промълви:

— Не! Не бих могла.

— Същите правила за чест обвързват Танус. Не можеш да искаш от него да направи нещо, което ти самата не би сторила — обясних спокойно. — Разбира се, можем да му го предложим, но и двамата знаем какъв ще бъде отговорът.

— Трябва да измислиш нещо! — Погледна ме с такава сляпа вяра, че ме ядоса. Когато се забъркаше в нещо неприятно, просто се обръщаше към мен и казваше: — Все ще измислиш нещо, нали?

— Има нещо, което бих сторил, но ти няма да се съгласиш, не повече, отколкото Танус би се съгласил да вземе короната.

— Ако ме обичаш, дори не би ми го предложил. — Тя ме разбра моментално и се отдръпна от мен, като че я бях ударил. — По-скоро бих умряла, отколкото да убия чудото на любовта, което Танус е поставил в утробата ми. Детето е част от нашата любов. Никога не бих го убила.

— Тогава, Ваше Величество, нямам какво повече да предложа.

Тя ми се усмихна с такова доверие, че дъхът ми секна.

— Зная, че ще измислиш нещо, скъпи Таита. Винаги си го правил.

И така аз сънувах сън.

Разказах съня си пред съвета, свикан от регентката на Египет.

Царица Лострис и принц Мемнон бяха седнали на трона, поставен на кърмата на „Дъхът на Хор“. Галерата бе хвърлила котва до западния бряг на Нил. Членовете на това събрание стояха на брега под нея.

Господарят Меркесет и благородниците представяха светската власт, жреците на Озирис и Хапи — религиозната, а господарят Хараб с петдесет висши офицери — военната.

Бях застанал под трона на откритата палуба с лице към великото събрание. Този път се бях постарал за външния си вид. Гримът ми бе изкусен и изтънчен, а косата ми бе намазана с благовонни масла. Носех двете златни вериги, с които господарката ме бе наградила, а ръцете и гърдите ми бяха станали мускулести от продължителното каране на колесница. Наистина трябва да съм изглеждал добре, защото забелязах похот в очите на тези, които имаха противоестествени наклонности.

— Ваше Величество — поклоних се ниско аз пред трона, а принц Мемнон ми се усмихна нахално. Главата му все още бе превързана, въпреки че вече не бе необходимо. Толкова се гордееше с раната си, че го оставих да задържи превръзката още известно време. Смръщих се и лицето му веднага придоби нужния за случая израз.

— Ваше Величество, миналата нощ сънувах странен и прекрасен сън, който чувствам, че е мой дълг да разкажа. Моля да ми позволите.

Царица Лострис отвърна снизходително:

— Всеки в нашето общество знае за свещения дар, който имаш. Принцът и аз знаем за способността ти да виждаш в бъдещето и да отгатваш желанията и заповедите на боговете чрез сънища и видения. Заповядам ти да говориш.

Поклоних се отново и се обърнах с лице към съвета.

— Миналата нощ спах пред вратата на царската каюта, изпълнявайки своя дълг. Царица Лострис легна сама на своето ложе, а принцът заспа в своята ниша зад нейното легло.

Дори господарят Меркесет се наведе напред и сложи ръка на ухото, с което все още чуваше. Всички обичаха хубавите истории и пикантните предсказания.

— При смяната на третата стража тази нощ се събудих. Странна светлина обливаше галерата. Усетих студен вятър да духа в лицето ми, макар че всички врати бяха затворени.

Всички ме слушаха с голям интерес. Бях намерил верния тон.

— Тогава чух стъпки, бавни и царствени, такива, каквито никой смъртен не прави — замълчах драматично. — Тези неземни и нежни звуци идваха от трюма на галерата — отново направих пауза.

• Предыдущая
• 48/79
• Следующая