Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 19

• Предыдущая
• 19/90
• Следующая

— Добре, добре, това си го спомням. Мемнон и Таита разпитват черните роби пилуки, които залавят по пътя, и по техен съвет решават да следват левия приток на реката, която ние сега наричаме Сини Нил.

Роян кимна и продължи с историята:

— Насочват се на изток и се сблъскват с непристъпни планини — толкова високи, че ги наричат Синята крепост. Всичко, което сте чели дотук в книгата, е точно възпроизвеждане на текста в свитъците, но именно тук — и тя посочи една от страниците, — започват измислици. При описанието на предпланините…

Никълъс я прекъсна насред изречението:

— Спомням си, че когато четох за пръв път книгата, ми направи впечатление неточното описание на Сини Нил и по-скоро на земите при навлизането му в етиопските планини. Там предпланини няма. От западната си страна планините свършват с почти отвесен склон. Реката се показва като змия, надала глава от дупката си. Който и да е авторът на природните описания, той явно не познава течението на Сини Нил.

— А нима вие познавате областта? — зачуди се Роян.

Той се засмя и кимна.

— Когато бях млад и по-глупав, дори отколкото съм сега, бях замислил грандиозния план да премина с лодка пролома на Абай — от езерото Тана до язовир „Розейрес“ в Судан. Абай е името, с което етиопците наричат Сини Нил.

— И защо сте искали да го правите?

— Защото никой не го беше правил преди мен. Майор Чийзман, британският консул, ходил на лов в областта през 1932 година и едва не се удавил. Казах си, че ще мога да снимам филм, да напиша пътепис и да спечеля малко пари от авторските права. Говорих с баща си да финансира експедицията ми. Приключението беше достатъчно лудешко, за да привлече интереса му. Дори искаше да тръгне с мен. Тогава се заех с изучаване цялото течение на Абай, при това не само на карта, но и на живо. Купих си един стар „Чесна“ и прелетях над целия пролом — осемстотин километра разстояние между езерото Тана и язовира. Както вече казах, тогава бях само на двадесет и една и подобни лудости ме привличаха.

— И какво се случи? — Роян беше видимо заинтригувана. Дураид никога не й беше разправял за тези приключения на стария си спътник, но именно в подобна авантюра смяташе тя да го тласне тепърва.

— Събрах дружина от осем приятели от Сандхърст и посветихме коледната си ваканция на изпълнението на плана ми. Опитът завърши с пълно фиаско. Успяхме да издържим само два дни в бързеите на реката. Проломът е най-ужасното място на земята, за което съм чувал. Почти два пъти по-дълбоко от Големия каньон на Колорадо в Аризона. Още не бяхме изминали тридесет километра, а каяците ни за малко да станат на трески. Трябваше да оставим цялата си екипировка край реката и да се измъкнем с катерене обратно до по-цивилизовано място.

За момент Никълъс се умисли, сякаш се беше сетил за нещо по-сериозно.

— Загубих двама души от експедицията. Боби Палмър се удави, а Тим Маршал падна от скалите. Наложи се дори да оставим телата им на произвола на съдбата. И до ден-днешен са си останали там някъде. Трябваше аз да съобщя на родителите им… — спря се той насред изречението си, сякаш болезнените мигове бяха възкръснали пред очите му.

— Някой изобщо успял ли е да мине по вода през проломите на Сини Нил? — заинтересува се Роян, за да отвлече мисълта му.

— Да, аз самият се върнах няколко години по-късно. Но този път не като водач, а като редови участник в официална експедиция на британските въоръжени сили. Нужни бяха обединените сили на флотата, сухопътните и въздушните войски на Британската империя, за да може мечтата ми да се превърне в реалност.

Роян повече не можеше да крие откровеното си възхищение от човек, който наистина бе изкачил река Абай. Сигурно самият пръст на съдбата я беше довел точно при него. Дураид беше познал. Едва ли на света щеше да се намери по-подходящ изпълнител за плана, който бяха кроили двамата.

— Значи знаете по-добре от всеки друг какво представлява дефилето на Сини Нил. Ще се опитам най-общо да нахвърля съдържанието на седмия свитък така, както е излязло изпод ръката на Таита. За нещастие тъкмо тази част от ръкописа се беше повредила най-силно от времето и двамата с Дураид се видяхме принудени да правим заключенията си само по оцелелите откъслеци, вие ще трябва да ми кажете доколко това, което сме успели да разчетем, се покрива със собствените ви наблюдения на областта.

— Давайте! — подкани я Никълъс.

— Таита описва западния склон на етиопските планини кажи-речи по същия начин, по който и вие ги описахте: като отвесна стена, от която изведнъж изскача реката. Били принудени да изоставят колесниците си, които не можели да продължат по стръмните и насечени брегове. Продължили напред пеша, водейки конете за поводите. Скоро пътеките през дефилето станали толкова тесни и стръмни, че няколко от животните се прекатурили в пропастта и се издавили в дълбоките води. Това обаче не разколебало ни най-малко хората и те продължили с решителна крачка напред, слушайки единствено заповедите на принц Мемнон.

— Пред очите ми са. Наистина страховито място.

— По-нататък Таита описва няколко препятствия, които нарича „стъпала“. Двамата с Дураид така и не можахме да установим със сигурност кои са тези препятствия. Поради липса на друго, решихме, че става дума за речни прагове.

— Такива има колкото си искате по протежението на дефилето — съгласи се Никълъс.

— Това е най-важното в документа. Таита пише, че след двадесет дни вървене нагоре по течението на реката стигнали „второто стъпало“. Там принцът имал съновидение. Покойният му баща му се явил през нощта и посочил мястото, където били отседнали, за място на бъдещата си гробница. Според Таита те не продължили по-нататък. Ако можем да определим какво е това препятствие, което ги е спряло, ще можем и да придобием сравнително точна представа колко навътре в пролома са успели да стигнат.

— Което означава, че преди да продължим с догадките си, ще са ни нужни карти, спътникови снимки на планините, а и няма да е зле аз да прегледам дневника и бележките си от пътуването — рече Никълъс. — Винаги съм се стремил да подновявам справочните фондове на библиотеката си, затова в музея държа и съвсем нови издания на карти и спътникови снимки. Ако разполагаме с каквото ни е нужно, госпожа Стрийт ще знае как да ги открие начаса.

Той стана от стола си и мързеливо се протегна.

— Ще изровя дневниците си тази вечер и ще ги прегледам подробно. Миналия век прадядо ми е ловувал из етиопските планини и със сигурност е прекосявал Сини Нил близо до Дебра Маркос някъде през деветдесетте. Ще извадя и неговите спомени. Пазим ги в семейния архив. Нищо чудно старецът да е записал сведения, които да ни свършат работа.

Никълъс изпрати Роян до паркинга при стария зелен „Ленд Роувър“, но едва когато тя запали мотора, й каза вместо сбогуване:

— Все още мисля, че ще е по-добре да останете в имението. До Брандсбъри има час и половина път с кола — в двете посоки са нужни три часа, които ще губите всеки ден в разкарване дотук и обратно. Имаме доста работа, преди дори да мислим за експедиция в Африка.

— Ами какво ще си помислят хората? — попита Роян и отпусна ръчната спирачка.

— Никога не ме е било грижа за мнението на хората — подвикна й той отдалеч. — Кога ще се видим утре?

— Ще трябва първо да се отбия при доктора си в Йорк. Ще вади конците от ръката ми. Няма да мога да дойда по-рано от единадесет — подаде Роян глава навън, за да му отговори.

От вятъра тъмните й коси се развяха пред лицето й. В мечтите си Никълъс винаги беше с чернокоси жени. Розалинд също бе притежавала това тайнствено ориенталско излъчване. Почувства се гузен, задето прави подобно сравнение, но пък веднъж запознал се с Роян, човек трудно можеше да я отпъди от мислите си.

Всъщност тя беше първата жена, привлякла вниманието му, откакто Розалинд си беше отишла. Най-много го привличаше смесената й кръв. Роян бе достатъчно екзотична, за да възбуди интереса му към Изтока и достатъчно англичанка, за да говорят на родния му език и да разбира чувството му за хумор. Образована, тя разбираше от нещата, които най-много го интересуваха, а и беше духовита. Обикновено източните жени биваха учени от малки да мълчат и да стоят в сянката на мъжете, но тази определено се различаваше от тях.

• Предыдущая
• 19/90
• Следующая