Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 24

• Предыдущая
• 24/90
• Следующая

— Бащата на принца, който не е бащата, този, който даде синия, отнел живота му — започна да чете с известно запъване Никълъс, — ръка за ръка с Хапи, пази за вечността каменното свидетелство за пътеката, която води до бащата на принца, който не е бащата, този, който даде кръвта и пепелта. — Но сетне поклати глава. — Не виждам никакъв смисъл — вдигна ръце той. — Трябва да съм сбъркал някъде в превода.

— Не се отчайвайте. Това е първото ви запознанство с Таита, шампиона на бао и любителя на игрите на думи. Дураид и аз си блъскахме главите със седмици — успокои го Роян. — За да разберем смисъла, най-добре ще е отново да се върнем към книгата. Официално Танус не е бил баща на принц Мемнон, но тъй като е бил любовник на царицата, детето фактически е негово. На смъртното си легло той подарил на Мемнон синия меч, с който му била нанесена смъртоносната рана по време на сражението с етиопския вожд. В книгата има пълно описание на битката.

— Да, спомням си, че когато за пръв път четох този откъс се замислих дали синият меч не е едно от първите железни оръжия в историята. Дотогава единственият материал, който са използвали оръжейните майстори, е бил бронзът. Ако съм прав, то подаръкът наистина е бил достоен за един престолонаследник — разсъждаваше на глас Никълъс. — Следователно под „бащата на принца, който не е бащата“ трябва да се разбира Танус? — Той махна в знак на примирение. — Поне засега не виждам с какво бих оборил версията ви.

— Благодаря за неоценимото ви доверие в способностите ми — жегна го саркастично Роян. — Но да се върнем към думите на Таита: фараон Мамос е бил баща на Мемнон само на книга, но всъщност синът му не е бил от него. Затова и Мамос е баща, който не е баща. Той е предал на Мемнон двойната корона на Египет: червената корона на Горен и бялата корона на Долен Египет, метафорично казано: кръвта и пепелта.

— Това е по-лесно за възприемане. Но какъв смисъл виждате в останалата част от надписа? — на Никълъс започваше да му става интересно.

— За древните египтяни изразът „ръка за ръка“ имал двояк смисъл. Може да се използва, когато авторът иска да покаже, че две неща се намират в съседство, в голяма близост едно до друго.

— Продължавайте. Още малко и ще започна да си взимам бележки — окуражи я събеседникът й.

— Хапи е божеството хермафродит, изобразяващо реката Нил. Може да приема формата на единия или другия пол по свое желание според момента. Навсякъде в свитъците Таита нарича с името Хапи самата река.

— И така, ако съберем информацията от седмия свитък и от надписа в гробницата на царицата, каква ще бъде пълната ви интерпретация? — мина право към целта Никълъс.

— Най-общо следната: Танус е погребан в близост до реката, може би на самия бряг, някъде около втория водопад. Вътре или пред неговата гробница трябва да има някакъв каменен паметник или надпис, който да показва пътя към гробницата на фараона.

Никълъс шумно изсумтя.

— Вече започвам да се уморявам от тези въображаеми заключения. С какви други свидетелства разполагате, за да ме убедите в смисъла от търсенето?

— Това е всичко — рече Роян, а той я изгледа с нескрито недоумение.

— Това е всичко ли? И нищо друго? — не искаше да повярва Никълъс, но тя само поклати глава. — Помислете докъде сме стигнали, дори всичките ви предположения да се окажат верни. Да предположим, че реката не е сменила съществено леглото си, че коритото й до ден-днешен е такова, каквото го е познавал Таита преди четири хиляди години. Да предположим също така, че той наистина ни насочва към втория водопад, сиреч този при устието на река Дандера. Но какво точно ще търсим там? Ако става дума просто за някакъв надпис в скалата, дали той ще е оцелял през вековете, няма ли да е разяден от времето, от водите на реката?

— И Хауард Картър е разполагал с подобни бегли сведения за гробницата на Тутанкамон — напомни му любезно Роян. — Всичко, което е имал за упътване, е бил един-единствен папирус със съмнителен произход.

— Да, но Хауард Картър е имал да разкопае само Долината на Царете, а и това му е отнело десет години — на свой ред й възрази Никълъс. — На мен ми оставяте да претърся цяла Етиопия, която по площ е два пъти, колкото Франция. Колко време ще ни отнеме според вас да открием каквото и да е?

Роян рязко се надигна от стола си.

— Извинете ме, мисля, че ще е добре да посетя майка си в болницата. Повече от явно е, че си губя времето тук.

— Още не е дошъл часът за свиждане — опита се да я спре Никълъс.

— Тя е в самостоятелна стая — насочи се Роян към вратата.

— Ще ви закарам до болницата — предложи услугите си той.

— Благодаря, няма нужда. Ще извикам такси — отвърна му тя с леден глас.

— Докато дойде таксито, ще мине поне час — предупреди я Никълъс.

Това беше достатъчно да я убеди поне да се качи на рейндж роувъра. Двамата потеглиха и в продължение на четвърт час не си продумаха. Най-накрая той наруши мълчанието.

— Не ме бива в извиненията. Не ми се е случвало често да прибягвам до тях. И все пак — съжалявам. Бях малко рязък. Не исках да прозвучи така. Бях твърде развълнуван и не обърнах особено внимание на думите си.

Тя не му отговори, затова след известно време Никълъс добави:

— Все ще трябва да ми проговорите, иначе ще ни се наложи да си кореспондираме по пощата. А доколкото съм чувал, в дефилето на Абай пощенски клонове не са открити.

— Не знам защо останах с впечатлението, че вече сте се отказали да ходите в дефилето на Абай — продължаваше Роян да гледа право напред.

— Аз съм си един грубиян — призна се за победен Никълъс и едва сега тя го удостои с поглед. Това беше голямата й грешка, защото човек трудно устояваше на усмивката му и тя скоро избухна в смях.

— Предполагам, че не ми остава друго, освен да се съобразявам с факта. Вие сте грубиян.

— Още ли сме сътрудници? — заинтересува се Никълъс.

— В момента вие просто сте единственият грубиян, на когото мога да разчитам в живота. И да искаме, и да не искаме, вързани сме един за друг.

Разделиха се пред главния вход на болницата.

— Ще ви чакам тук в три часа — сбогува се той и запраши към центъра на града.

Още от студентските си години Никълъс наемаше малък апартамент в една от тесните улички зад йоркската катедрала. Цялото здание беше регистрирано на името на някаква компания от Каймановите острови, а телефонът в жилището, който не беше свързан с централата на сградата, липсваше във всички указатели. Изобщо трудно щеше да бъде някой да подуши, че тъкмо той го ползва. Преди да се запознае с Розалинд, апартаментчето беше играло твърде важна роля в социалните му контакти. Сега обаче Никълъс го използваше само за поверителни срещи и нелегални сделки. И либийската, и иракската му експедиции бяха планирани и организирани именно там.

От месеци не беше влизал в апартамента, затова когато отвори вратата, отвътре го блъсна миризма на влага, мухъл и липса на гостоприемство. Драсна клечка кибрит да запали газта под котлона и наля вода в чайника. Едва когато пред него чашата врял чай започна да пуска пара, Никълъс взе слушалката на телефона и набра номера на една банка на остров Джърси. След нея дойде ред на друга, този път на Каймановите острови.

„Всяко животно с мозък в главата знае няколко пътя в гората“, гласеше стара семейна поговорка, предавана от баща на син. С други думи Никълъс знаеше да пести бели пари за черни дни. За експедицията щяха да са му нужни средства, а адвокатите вече бяха блокирали повечето му влогове, за да изплатят борчовете му в Лойдс.

На всеки от банковите управители Никълъс повтори кодовете и номерата на сметките си, след което им даде указания как да му прехвърлят парите. Винаги се беше чудил как, ако разполагаш с пари, всичко ти върви като по мед и масло.

Погледна часовника си. Във Флорида беше ранно утро, но Алисън вдигна телефона още на второто позвъняване. Русокосата красавица движеше фирмата „Световно сафари“, която се занимаваше с уреждане на ловни и риболовни експедиции из най-затънтените краища на планетата.

• Предыдущая
• 24/90
• Следующая