Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 17

• Предыдущая
• 17/85
• Следующая

— Брей, брей! — Роян започваше да гледа на нещата от друг ъгъл. — Значи не си си губил времето.

— Е, нали знаеш, не всички можем да си позволим по никое време почивка в Кайро — натърти Никълъс.

— Имам още един въпрос — подмина тя забележката, но вътрешно се зарадва, че отсъствието й не му се е харесало. — Какво знае Мек за играта ни с Таита?

— Само най-общи неща, никакви подробности. Но дори и да подозира какви са истинските ни цели, нямаме причини да не му се доверим — тук се поколеба за миг, дали да й съобщи нещо друго, но най-накрая се реши: — По телефона Тесай говореше с доста недомлъвки, но доколкото разбрах, манастирът „Свети Фруменций“ бил нападнат от въоръжени хора. Яли Хора и тридесет-четиридесет монаси били избити на място. Повечето от реликвите в църквата били задигнати от нападателите.

— О, Божичко, само това не! — хвана се за главата Роян. — Кой би сторил подобно нещо?

— Същият, който поръча убийството на Дураид и който направи пет опита да те премахне.

— „Пегас“.

— Фон Шилер — уточни Никълъс.

— Значи и ние сме пряко отговорни за случилото се — смотолеви тя. — Ние ги насочихме към манастира. Снимките, които откраднаха от лагера ни, са им показали стелата и гробницата на Танус. Не е нужно Фон Шилер да е дарен със способности на гадател, за да се сети къде са били направени. Ръцете ни са омърсени с още повече човешка кръв.

— По дяволите, Роян, как изобщо можеш да се чувстваш отговорна заради безумието на Фон Шилер? Няма да позволя да измъчваш бедната си главица с неговите грехове — още малко и Никълъс щеше да й се скара.

— Но от нас започна всичко.

— Виж, с това не съм съгласен. Едно обаче е сигурно: Фон Шилер е човекът, обрал светилището на манастира. Можем да сме убедени, че в момента и стелата, и ковчегът на Танус се намират в ръцете му.

— О, Ники, чувствам се толкова виновна. Никога не съм си давала сметка каква опасност представляваме за тези отдадени на вярата люде.

— А може би искаш да сложим край на всичко? — попита я жестоко Никълъс.

Тя се замисли известно време над въпроса, но накрая поклати глава:

— Не. Навярно, ако се завърнем в долината, ще успеем да обезщетим манастира с това, което намерим на дъното на вира.

— И аз така се надявам — съгласи се той. — Искрено се надявам.

Въпросният „Локхийд Херкулес“ представляваше внушителен по размери турбовитлов товарен самолет, боядисан в приятен бежов цвят. Регистрационният му номер беше написан със ситни цифри по олющения корпус и човек трудно можеше да го разчете. Никъде по машината не пишеше „Африкеър“, а грохналият вид на самолета ясно подсказваше, че не е слизал от употреба в продължение на четиридесет години и че е навъртял поне половин милион летателни часове още преди да попадне в ръцете на Джени Бадънхорст.

— Това чудо дали изобщо може да лети? — запита разтревожена Роян, наблюдавайки самолета, спрян в най-отдалечения край на малтийското летище. Голямото товарно помещение беше провиснало като шкембе и му придаваше вид на застаряваща дама, забременяла случайно и неочаквано.

— Джени нарочно го поддържа в такъв жалък вид — обясни приятелят й. — Там, където лети, е по-добре да не привлича завистливи погледи.

— Е, със сигурност е постигнал целта си.

— И все пак Джени и Фред са прекрасни авиотехници. Със съвместни усилия са успели да превърнат Голямата Доли в едно от чудесата на световната товарна авиация.

— Защо Голямата Доли?

— Джени е върл почитател на Доли Партън и е кръстил самолета си на нея.

Таксито спря и двамата се измъкнаха със скромния си багаж на пистата пред хангара. Никълъс се разплати с шофьора, а Роян бръкна дълбоко в джобовете на анорака си и потрепери от хладния вятър, идващ откъм морето.

— Ето го и Джени — посочи Никълъс едрата фигура на мъж, облечен в мазен кафяв комбинезон, който тъкмо слизаше от рампата за товарене.

Той ги забеляза и с неочаквана пъргавина скочи на земята.

— Здрасти, мой човек! Вече си мислех, че си ме пратил за зелен хайвер — посрещна стария си познайник Джени. Имаше вид на играч по ръгби, какъвто всъщност е бил на младини. Като наследство от някогашното си занимание леко накуцваше.

— Самолетът излетя късно от „Хийтроу“. Френският въздушен контрол вдигнал стачка. Това са те приятните изненади от международните полети — въздъхна Никълъс и представи приятелката си.

— Елате да се запознаете с новата ми секретарка — покани ги Джени. — Току-виж ви предложила кафе.

Влезе през малка вратичка в големия портал на хангара и ги заведе в тясната кабина, която служеше за офис. На едната стена на помещението висеше фирменият надпис „Африкеър“ заедно с емблемата — бойна брадва с криле. Мара, новата секретарка на Джени, беше малтийска дама почти на неговите години. Това, което възрастта й бе отнела, а природата изобщо не й беше дала, се компенсираше от огромната изпъкналост над корема.

— Джени обича зрели жени с голяма гръдна обиколка — пошушна Никълъс на Роян.

Мара ги почерпи с кафе, а Джени започна да обсъжда графика на предвижданите полети с Никълъс.

— Нещата са малко сложни — започна да се извинява той от самото начало. — Както сам си даваш сметка, подобна задача изисква да не се показваме много-много. За съжаление в последно време Муамар Кадафи никак не е благоразположен към особата ми, затова предпочитам да не прелитам над либийска територия. Ще трябва да прелетим над Египет, без обаче да спираме никъде.

И посочи курса на полета, начертан върху картата на бюрото.

— Проблеми могат да изникнат и в Судан. Напоследък там се води гражданска война — смигна Джени. — Все пак правителството от севера не разполага със съвременни радиолокационни системи. Руснаците са успели да му пробутат вторичните си суровини. Територията на страната е огромна, а ние с Фред отдавна сме налучкали местата, където радари просто не съществуват. Най-важното е да не се доближим по погрешка до район от военностратегическо значение.

— Колко време ще отнеме целият полет? — прекъсна го нетърпеливо Никълъс.

Джени направи кисела гримаса.

— Богиня Доли не е бегачка на къси разстояния, а пък аз тъкмо ти обяснявам, че няма да минем по най-краткия път.

— И все пак? — искаше да знае клиентът.

— Фред и аз сме снабдили самолета и с кухня, и с койки, така че няма да се чувствате неудобно. — Най-накрая Джени вдигна шапката си и се почеса замислено по главата. — Петнадесет часа.

— Няма ли да й дойде множко на Голямата Доли?

— О, не, монтирали сме й допълнителни резервоари. Седемдесет и един тона гориво. Дори с целия товар, който носите, мисля, няма да се наложи да презареждаме.

В един момент някой отвори голямата врата на хамбара и вътре се показа предницата на тежък камион.

— Трябва да са Фред и Сапьора — допи Джени кафето си и прегърна Мара. Тя се изкиска и гърдите й се поклатиха като снежна преспа, готова да се катурне по склона.

Камионът спря в отсрещния край на хангара, където вече чакаха готови за товарене купища екипировка. Фред слезе от кабината и Джени побърза да го запознае с Роян. Баща и син бяха лика-прилика, като младежът също започваше да се закръгля. Имаше открито като на селяк лице, прилягащо повече на овчар, отколкото на професионален пилот.

— Направихме и последния курс — заобиколи камиона Даниъл и стисна ръката на Никълъс. — Всичко е готово за товарене.

— Искам да излетим утре сутринта преди четири. Така ще можем да пристигнем по предназначение, преди да се е стъмнило — предупреди ги Джени. — Ако искаме да поспим преди заминаване, добре е да се поразкършим отсега — и махна към палетите, чакащи да бъдат качени на самолета. — Исках да наема някои от момчетата наоколо, но Сапьора не желаеше и да чуе.

— И много правилно — съгласи се Никълъс. — Колкото по-малко хора знаят за нас, толкова по-добре. Да почваме да товарим.

Всичко беше предварително монтирано на стоманени палети, вързано със синтетични въжета и покрито с мрежи. Целият товар беше разпределен на тридесет и шест парчета, всяко от което разполагаше с отделен комплект спасителни парашути. Общото тегло беше прекалено голямо и Голямата Доли трябваше да измине разстоянието два пъти.

• Предыдущая
• 17/85
• Следующая