Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 37
- Предыдущая
- 37/55
- Следующая
В отговор на молбата му за повече информация Главният психолог каза:
— Последните ни сведения са, че формата на живот ТСУУ е възникнала на планетата с ексцентрична орбита. Геологичните, климатичните и температурните й колебания са били такива, че за да оцелеят, нейните обитатели е трябвало да си изработят изключителна приспособяемост. До възникването на цивилизацията техните средства за защита са били две — или да приемат вид, който да всява страх и ужас, или да прекопират външния облик на нападателите си, за да не могат да бъдат разкрити. С течение на времето защитната мимикрия се превърнала за тях в единствения начин да избягват опасностите и тъй като често прибягвали до нея, накрая започнали да променят външния си вид несъзнателно. Разполагаме и със сведения за големината и размерите на различните възрастови групи. Те живеят много дълго. Всички тези данни, които според мен нямат особена стойност, са взети от доклада на наблюдателния кораб, открил планетата им. В заключение там е казано, че тези същества никога не боледуват.
O’Мара направи кратка пауза и изсумтя.
— Тук има нещо, което може да обясни поведението на посетителя при пристигането му — продължи той. — Съществата ТСУУ имат следния обичай — когато умира родителят, при него трябва да бъде най-малкото по възраст от децата му, а не най-голямото. Между родителя и най-малкото дете съществува необикновено силна емоционална връзка. Големината на нашия беглец показва, че той е твърде млад. Той, разбира се, не е дете, но е далеч и от зрялата си възраст.
Докато Конуей премисляше чутото, майорът продължи:
— А що се отнася до това, което му е противопоказано, бих казал, че метановият сектор е твърде студен за него, а радиоактивните отделения — твърде горещи. Същото се отнася и за онази прословута турска баня на осемнадесето ниво, където ще трябва да диша горещи пари. Въоръжен с тази информация, сега не по-зле от мен можете да предположите къде би следвало да се появи.
— Добре ще е, ако мога да видя родителя ТСУУ — каза Конуей. — Възможно ли е това?
След продължителна пауза O’Мара отговори:
— Няма да е много лесно. Около пациента буквално гъмжи от Диагностици и други таланти от висок ранг… Но все пак елате, като свършите визитацията си, и ще се опитам да уредя нещо.
— Благодаря ви, сър — каза Конуей и изключи комуникатора.
Безпокойството, свързано с посетителя ТСУУ, не го напускаше — измъчваше го мрачно предчувствие и угризението, че все още не се е справил с този малолетен престъпник. Може би работата в детско отделение — помисли си той — е събудила у него бащински инстинкт, но само при мисълта за хаоса, който можеше да причини избягалият ТСУУ, му призляваше. Той си представи изпотрошените съоръжения и апаратури, прекъснатите важни оздравителни процеси и ранените, а и убити крехки форми на живот.
Това, че все още не са успели да заловят беглеца, показваше, че този ТСУУ не е нито толкова млад, нито толкова глупав, щом знае как се отварят люковете между отделните сектори…
Конуей се опита да потисне тревогата си и започна да обяснява на Приликла какви пациенти има в отделението, което щяха да посетят, и какви предохранителни мерки и терапевтични процедури трябваше да се прилагат за тяхното лечение.
В това отделение се намираха двадесет и осем невръстни хъдлърити от класификация ЕСОВ — ниски, тантурести и изключително силни същества, чиято груба кожа беше като гъвкава броня. Възрастните екземпляри със своята огромна маса бяха бавни и тромави, но малките се движеха изненадващо бързо, въпреки условията на мощно притегляне и високото налягане, при които живееха. Като защитно средство в това отделение се използуваше тежък космически костюм и лекарите и сестрите влизаха тук само при крайна необходимост. За да бъдат прегледани, пациентите се повдигаха с кран и багер до един контролен пункт, разположен близо до тавана, където им поставяха упойка, преди да се разтворят челюстите на багера. Това ставаше с помощта на дълга и много здрава игла, която се забиваше в едно от малкото меки места по тялото на хъдлърита — между предния крак и корема му.
— Предполагам, че ще счупите много игли, докато свикнете — добави Конуей. — Но не се безпокойте за това и не мислете, че им причинявате болка. Тези приятелчета са толкова издържливи, че дори наблизо да избухне бомба, на тях изобщо няма да им мигне окото.
Мълчешком те поеха бързо към отделение ЕСОВ. Тънките като молив, разчленени крака на Приликла като че ли изпълваха целия коридор, но въпреки това оставаха невредими. Конуей вече не се страхуваше, че може да ги настъпи, и когато вървеше редом с асистента си, нямаше чувството, че ходи бос по натрошени стъкла, нито пък се опасяваше, че Приликла може да се разпадне на парчета само ако го докосне. На няколко пъти Приликла бе демонстрирал умението си да избягва физически опасните за него сблъсъци и бе правил това много умело и грациозно.
В края на краищата, помисли си Конуей, човек свиква да работи с всекиго.
— Но да се върнем към нашите дебелокожи приятелчета — обади се той. — Те са физически издръжливи, но особено по-младите индивиди имат слаба устойчивост към микробни или вирусни заболявания. По-късно си изработват необходимите антитела и вече като възрастни са поразително здрави, но малките…
— …са предразположени към всякакви заболявания — продължи мисълта му Приликла. — И като че ли само изчакват да бъде открита някоя нова болест, за да я пипнат веднага и нея.
Конуей се засмя.
— Забравих, че във всяка планетарна болница винаги се намира по някой и друг хъдлърит и че вие вече имате опит с тях. Сигурно знаете и това, че от тези заболявания малките рядко умират, но тяхното лечение е продължителен, сложен и неблагодарен процес, защото те веднага се разболяват от нещо друго. В отделението нямаме тежки случаи и причината да държим тези двадесет и осем пациенти тук, а не в местните болници, е, че се опитваме да създадем ваксина, която ще изгради у тях имунитет към някои бъдещи инфекциозни заболявания, и така… Спрете!
Макар че Конуей произнесе шепнешком последната дума, тя прозвуча остро и настоятелно. Приликла замръзна на мястото си и тънките му крака се приковаха към пода. Двамата с Конуей впериха поглед в съществото, което се бе появило на следващата пресечка на коридора.
На пръв поглед то приличаше на иленс. Безформеното бодливо тяло и сухите шумолящи ципи, които свързваха горните и долни израстъци, несъмнено принадлежаха на дишащи хлор ПХТЙ, но то имаше и две пипала, като че ли присадени от ЕЖЛИ, покрити с козина гърди като на ГБГЖ, и също като тях дишаше въздух, наситен с кислород.
Това можеше да бъде само беглецът.
Противно на всички закони на физиологията Конуей почувствува как сърцето му отчаяно бие в гърлото и като си спомни за изричната заповед на О’Мара да не подплашат посетителя, се опита да потърси за него някакви по-дружелюбни и успокояващи думи. Но щом беглецът ТСУУ съзря Конуей и Приликла, веднага се втурна да бяга и Конуей успя само да извика: — Бързо след него!
Те се спуснаха подире му, стигнаха до пресечката и свърнаха по коридора, по който беглецът бе поел. Приликла бягаше по тавана, надалеч от тежко стъпващите крака на Конуей. Но това, което видяха пред себе си, накара Конуей да забрави за всички заповеди на O’Мара и да изкрещи:
— Спри се, глупако! Не влизай там…!
Беглецът се намираше пред входа на Отделение ЕСОВ.
Те стигнаха твърде късно до външния люк и безпомощно видяха през илюминатора как беглецът отвори вътрешната херметическа врата и как, повлечен от четворно по-голямото притегляне в отделението, изчезна от погледа им. Вътрешната врата се затвори автоматично и едва тогава Приликла и Конуей успяха да влязат в камерата, за да се преоблекат.
Конуей светкавично се напъха в тежкия си костюм, който държеше в шкафа на камерата, и бързо нагласи антигравитационния си колан така, че да компенсира притеглянето вътре в отделението. През това време Приликла се занимаваше със своето защитно облекло. Докато проверяваше закопчалките и клапаните на костюма си и ругаеше, че губят ценно време, Конуей хвърли поглед през илюминатора на вътрешната врата и изтръпна от това, което видя.
- Предыдущая
- 37/55
- Следующая