Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 51

Неочаквано комуникаторът избръмча. Обаждаше се сестра Кърсед, която искаше да му съобщи, че пациентът е спокоен, но че отокът се разпространява бързо и заплашва да покрие едно от дихателните отверствия. Конуей отговори, че идва незабавно. Той се свърза с д-р Приликла и отново седна.

Конуей не смееше да съобщи никому за своето откритие. Направеше ли това, корабите на Мониторите щяха да плъзнат и да установят с колонистите преждевременен контакт — именно преждевременен от негова гледна точка. Беше твърде възможно първата среща между две цивилизации да свърши с някакъв сблъсък и ударът можеше да се смекчи само ако Федерацията успееше да докаже, че те са направили всичко, за да спасят и излекуват един от междугалактическите колонисти.

Разбира се, не беше изключена и възможността пациентът да не е типичен за своята раса, да е умствено разстроен, както предполагаше O’Мара. Конуей обаче се съмняваше дали в очите на колонистите това ще бъде достатъчно оправдание, че той не е излекуван. Това предположение се оборваше и от факта, че пациентът имаше по своему основателни причини да се страхува и ненавижда лицето, което се опитва да му помогне. За миг на Конуей му хрумна невероятната мисъл дали във Вселената не съществува някаква антиземна логика, по чиито закони помощта предизвиква не благодарност, а ненавист. Дори това, че бяха намерили пострадалия в космическа линейка, не можеше да докаже противното. За хората линейката бе символ на алтруизъм, милосърдие и така нататък. Но много раси, някои от които влизаха дори във Федерацията, гледаха на болестните състояние като на физическа непълноценност.

Напускайки стаята си, Конуей все още нямаше никаква представа по какъв начин ще излекува болния. Не знаеше също дали ще има и достатъчно време за това. Засега вниманието на капитан Съмърфийлд, Хендрикс и на останалите от екипажа на „Шелдън“ бе изцяло погълнато от разрешаването на множество загадки и те не можеха да мислят за нищо друго. Но след няколко дни или дори няколко часа те щяха да стигнат до онези заключения, до които бе стигнал и Конуей.

Без да губят време, Мониторите щяха да установят контакт с колонистите,които естествено ще поискат да узнаят за съдбата на своя болен брат, който дотогава би трябвало или да е оздравял, или да е в процес на оздравяване.

Или освен ако…

Мисълта, която Конуей се мъчеше отчаяно да прогони от съзнанието си, бе: „А какво ли, ако пациентът умре…?“

Преди да пристъпи към следващия преглед, той разпита Приликла за емоционалното състояние на пациента, но не научи нищо ново. Съществото лежеше неподвижно и очевидно се намираше в безсъзнание. Когато с помощта на транслатора Конуей се обърна към него, емоционалната му реакция бе страх, въпреки че според уверенията на Приликла то разбираше всяка дума, казана от Конуей.

— Аз няма да ви сторя нищо лошо — говореше бавно и отчетливо Конуей, приближавайки се към пациента. — Но трябва да ви докосна. Повярвайте ми, не искам да ви причиня нищо лошо… — Той погледна въпросително Приликла.

Емпатът каза:

— Страх и… безпомощност. Също и покорност, примесена със заплахи… не, с предупреждения. Очевидно той вярва на думите ви, но се опитва да ви предупреди за нещо.

Това вече бе обещаващо, помисли си Конуей. Съществото искаше да го предупреди и не възразяваше срещу евентуален физически контакт. Той се приближи още малко и със защитената си от ръкавицата ръка леко докосна съществото в един от участъците, необхванати от отока.

Той извика от жестокия удар, който отхвърли ръката му настрани. Отскочи бързо назад и разтривайки удареното място, изключи транслатора, за да даде изблик на чувствата си.

След като помълча известно време от приличие, Приликла се обади:

— Успяхме да получим много важни сведения, д-р Конуей. Въпреки физическата реакция чувствата на пациента към вас с нищо не са се променили. Те са същите, както и преди да го докоснете.

— И какво от това? — попита раздразнено Конуей.

— От това следва, че реакцията е инстинктивна.

След миг Конуей схвана мисълта на Приликла и каза с болка:

— Но това означава, че дори да разполагаме с подходяща наркоза, ние пак не можем да прибегнем до обща упойка, тъй като при това положение сърцето и белите дробове се ръководят от несъзнателно свиващи се мускули. Това е още едно усложнение. Ние не можем да му дадем упойка…

Той се приближи до контролния пулт и натисна няколко копчета. Скобите, които държаха мрежата, се разтвориха и самата мрежа се свлече настрани. Конуей продължи:

— Той непрекъснато си причинява травми, блъскайки се в тази мрежа. Както виждате, за малко не загуби още едно от пипалата си.

Приликла възрази срещу свалянето на мрежата, като каза, че сега, когато пациентът ще се движи свободно из стаята, опасността от наранявания ще се увеличи. Конуей изтъкна, че така, както е захапал опашката си и насочил пипалата си навън, пациентът едва ли ще може да се движи много свободно. Сега му хрумна мисълта, че тази поза на болния прилича твърде много на отбранителна. Тя му напомняше за позата на котка, която при схватка ляга на едната си страна, така че и четирите й лапи да са готови за действие. Сега пред него лежеше една десетлапа котка, която можеше да се защищава от всички страни.

Вродените рефлекси бяха продукт на еволюцията. Но защо му бе необходимо на съществото да заема такава отбранителна поза и да не допуска никого до себе си дори тогава, когато най-много се нуждае от помощ…?

Изведнъж в съзнанието му просветля — Конуей бе намерил отговора на своя въпрос. Не, побърза да се поправи той — бе почти сигурен, че е намерил отговора.

Всички от самото начало бяха допуснали грешка в предположенията си за същността на заболяването. Неговата нова теория отчиташе, че бяха стигнали и до грешно заключение — просто и единствено, лежащо в основата на диагнозата. Тази теория обясняваше враждебността на пациента и неговото физическо и душевно състояние. Тя дори посочваше единствения възможен метод на лечение. Но най-хубавото в теорията бе онова, което даваше основание на Конуей да повярва, че пациентът не принадлежи към никоя жестока и войнствена раса.

Единствената слабост на тази нова теория, бе че тя също можеше да се окаже погрешна.

Първоначалният му ентусиазъм угасна, а увереността му чувствително намаля. Безпокоеше го и това, че не можеше да обсъди с никого набелязания нов курс на лечение. Ако разкриеше някому замисъла си, това би означавало понижение. Заемеше ли се с неговото изпълнение и болният умреше, това би означавало уволнение.

Конуей отново се приближи към пациента и включи транслатора. Той предварително знаеше каква ще бъде реакцията му и може би това, което се канеше да направи, бе акт на жестокост, но той трябваше да се убеди в правотата на теорията си. Той каза:

— Не се тревожете, млади приятелю, ей сега ще възвърнем предишния ви вид…

Реакцията на пациента бе толкова бурна, че д-р Приликла, комуто се предаваха с пълна сила чувствата на пациента, се видя принуден да напусне стаята.

Едва тогава Конуей взе окончателно решение.

През следващите три дни Конуей редовно посещаваше болния. Отбелязваше акуратно темповете на растежа на плътната влакнеста кора, която вече покриваше две трети от тялото на пациента. Нямаше съмнение, че тя не само се разпространяваше бързо, но ставаше все по-плътна. Той направи биопсия и изпрати материала в патологичната лаборатория, откъдето отговориха, че пациентът страда от особена и изключително злокачествена форма на рак на кожата и питаха какво ще предприемат — радиоактивна терапия или хирургическа интервенция. Конуей отговори, че и едното, и другото крият опасност за живота на пациента.

През тези три дни Конуей направи решителна крачка — издаде заповед никой, който се свързва с пациента посредством транслатора, да не утешава болния. Съществото бе вече пострадало достатъчно много от тази форма на доброжелателна глупост. Ако Конуей имаше право да забрани достъпа в отделението за всички освен за себе си, Кърсед и Приликла, той щеше да го стори без колебание.