Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 54

Гласът на O’Мара премина в гневен шепот и той се приближи така близко, че Конуей почти усещаше дъха му в тила си.

— А това ни връща отново към въпроса за пациента, съществото, което вие би трябвало да лекувате. Погледнете ме, Конуей!

Конуей се обърна, за да се увери, че Приликла продължава да наблюдава внимателно пациента. Той гневно се учудваше защо нещата изведнъж се объркаха, вместо да се развият спокойно и последователно.

— При първия преглед — продължи спокойно O’Мара — вие избягахте в стаята си, преди да сте направили и крачка напред. Това ми изглеждаше като професионална уплаха, но бях склонен да ви оправдая. По-късно д-р Манън ви предложи курс на лечение, който макар и драстичен, бе не само единственият допустим, но и определено показаният за състоянието на пациента. Вие отказахте да предприемете каквото и да било. Патолозите разработиха препарат, който може да излекува пациента само за няколко часа, вие не пожелахте да използвате и това средство!

— Обикновено аз не давам ухо на слухове и клюки в Болницата — продължи O’Мара вече по-силно, — но когато те станат настойчиви и се разпространяват нашироко, особено сред сестринския персонал, а сестрите обикновено знаят за какво говорят, тогава аз ги вземам под внимание. Стана ми напълно ясно, че въпреки постоянното наблюдение върху пациента, честите прегледи и многобройните образци, които изпращате в патологичната лаборатория, вие не сте направили абсолютно нищо повече за пациента. А той е умирал, докато вие сте се престрували, че го лекувате. Вие така много сте се страхували от провал, че не сте могли да вземете и най-простото решение…

— Не — възпротиви се Конуей. Обвинението на O’Мара го засегна, макар че бе изградено на неточна информация. А много по-неприятно от думите бе изражението на лицето на майора — изражение на гняв, презрение и болка от това, че някой, комуто си вярвал и като на специалист, и като на приятел, те е разочаровал така дълбоко. O’Мара обвиняваше за станалото и себе си наравно с Конуей.

— Предпазливостта може да доведе и до задънена улица, докторе — каза почти тъжно O’Мара. — Понякога човек трябва да бъде смел. Ако е необходимо да се вземе рисковано решение — трябва да го вземете и да го отстоявате независимо какво…

— А какво по дяволите — запита Конуей яростно — мислите, че правя?

— Нищо — изкрещя O’Мара. — Абсолютно нищо!

— Правилно! — извика Конуей в отговор.

— Дишането спря — каза тихо Приликла.

Конуей се обърна към пациента и натисна копчето на звънеца за Кърсед. После попита:

— Сърдечна дейност? Мозъчна?

— Пулсът се ускорява. Емоционалното излъчване постепенно се усилва.

Кърсед пристигна и Конуей започна да дава указания. Бяха му нужни инструменти от съседната операционна зала ГБЛЕ и той уточни какво точно му е необходимо. Нямаше да има никакви асептични процедури, нито упойка. Бяха му нужни само голям брой от режещи инструменти. Сестрата изчезна и Конуей се обади в Патологията. Попита какъв коагулант могат да препоръчат за пациента в случай, че е необходима по-продължителна хирургическа интервенция. Отговориха му, че разполагат с такъв и обещаха да му го изпратят след няколко минути. Когато се отстрани от комуникатора O’Мара заговори:

— Цялата тази бурна дейност и показност не доказват нищо. Пациентът престана да диша. Ако все още не е умрял, той всеки миг може да направи това. И за всичко сте виновен вие, докторе. Бог да ви е на помощ, защото тук няма кой да ви помогне.

Конуей поклати глава.

— За съжаление сте прав, но се надявам, че той няма да умре — каза той. — Сега не мога да ви обясня, но можете да ми помогнете, като се свържете със Скемптън и го помолите да не бърза в установяването на контакт с колонистите. Необходимо ми е време, но точно колко — и аз самият не зная.

— Не знаете кога точно ще вдигнете ръце от случая — рече ядосано O’Мара, но въпреки това отиде до комуникатора. Докато уреждаше връзката, Кърсед влезе в стаята, тикайки количка с инструменти. Конуей разположи количката близо до пациента и каза през рамо на O’Мара:

— Ето нещо, върху което можете да помислите. През последните дванадест часа от дробовете на пациента излизаше съвсем чист въздух. Пациентът дишаше, но не променяше състава на въздуха в организма си…

Той се наведе бързо, нагласи стетоскопа си и се заслуша. Сърдечните тонове бяха малко учестени, помисли си той, и по-отчетливи. Пулсът обаче оставаше неравномерен. Звуците, които долитаха през дебелата почти непроницаема кора, бяха усилени и деформирани. Конуей не можеше да определи точно дали това беше биенето на сърцето, или се дължеше на други някакви органични движения. Това го тревожеше, защото не знаеше кое е нормално за пациент в такова положение. Освен това болният се е намирал на борда на космическа линейка, което означава, че е имал някакво заболяване в добавка към сегашното си състояние…

— Какво си бъбрите? — намеси се грубо O’Мара и Конуей разбра, че е разсъждавал на глас. — Да не би да искате да кажете, че пациентът не е болен!…

Конуей разсеяно отговори:

— Преди раждане една майка може да страда, но това не значи, че е болна…

Искаше му се да знае повече за процесите в организма на пациента. Ако ушите на съществото не бяха напълно покрити от отока, той би могъл отново да опита с транслатора. Всичките тези шумове сигурно означаваха нещо.

— Конуей! — започна O’Мара и пое така шумно въздух, че това можеше да се чуе из цялото отделение. После се опита да заговори с нормален тон. — Свързах се с кораба на Скемптън. Те вече са стигнали планетата и са установили контакт с колонистите. Отидоха да повикат полковника… — Той направи пауза и добави: — Ще увелича звука, че да можете да чувате какво казва.

— Да не е много силно — каза Конуей и се обърна към Приликла: — Какво е емоционалното излъчване?

— Много по-силно. Отново долавям отделни чувства. Нетърпение, объркване и страх — вероятно клаустофобия — близко до паника.

Конуей внимателно и продължително огледа пациента. У него не се забелязваше никакво движение. Изведнъж Конуей каза:

— Не мога да рискувам повече. Сигурно е много слаб, за да се справи сам. Параван, сестра.

Параванът бе необходим, за да бъде изолиран O’Мара. Ако психологът видеше какво върши Конуей, той можеше да стигне до още по-неправилни изводи и да отиде още по-далеч, като попречи със сила на Конуей да извърши операцията.

— Безпокойството му нараства — обади се внезапно Приликла. — Болка липсва, но започнаха интензивни контракции…

Конуей кимна. Той взе скалпел и започна да реже отока, опитвайки се да установи дебелината му. Отокът бе станал мек като корк и не оказваше никакво съпротивление на острието. На дълбочина осем инча той разкри нещо подобно на сивкава маслена податлива мембрана, но в операционното поле не се появи никаква течност. Конуей въздъхна с облекчение, отдръпна скалпела и повтори разреза в друг участък. Този път мембраната бе зеленикава на цвят и слабо вибрираше. Той продължи да реже.

Очевидно средната дебелина на отока бе осем инча. Като работеше с трескава бързина, Конуей направи девет разреза в отока, на еднакви интервали около пръстеновидното тяло, след което погледна въпросително Приликла.

— Сега е много по-зле — рече ЖЛНО. — Силно душевно объркване и страх от… от задушаване. Пулсът се учестява и става неравномерен — съществено натоварване на сърцето. Пациентът отново губи съзнание…

Преди емпатът да се доизкаже, Конуей грабна скалпела. С решителен замах той съедини разрезите, които бе направил. Всичко се принасяше в жертва на бързината. Нямаше въображение, което да си представи, че това е хирургическа операция — всеки месар с тъп сатър би могъл да извърши тази операция по-внимателно.

Като свърши, той впери поглед в пациента за две-три секунди, но у него не се забелязваха никакви признаци на движение. Конуей остави скалпела и започна да разкъсва отока с ръце.