Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 9

Злополуката.

Като главен механик на онази злополучна смяна O’Мара тъкмо бе включил предупредителните светлини, когато видя двамата възрастни хъдлърити да преследват детето си по една от конструкциите, която щяха да монтират. Повика ги чрез транслатора, като ги подкани да се отдръпнат на безопасно място и да оставят него да догони малкото. Той бе далеч по-дребен от тях и можеше да остане по-дълго време между бавно съединяващите се лица, а именно през тези няколко допълнителни минути O’Мара можеше да изведе малкото в безопасност. Но или техните транслатори бяха изключени, или пък не бяха склонни да поверят сигурността на детето си на някакъв дребосък от човешки произход. Каквато и да бе причината, те останаха между лицата, докато стана вече твърде късно. O’Мара трябваше да наблюдава безпомощно как те бяха хванати в капан и смазани от съединяващите се конструкции.

Видът на малкото, което поради малкия си обем все така невредимо се луташе между телата на покойните си родители, подтикна O’Мара към закъсняло действие. Той се хвърли, успя да го измъкне от опасността, преди секциите да се съединят и го приклещят, и едва успя сам да се измъкне. В тези няколко ужасни мига O’Мара бе помислил, че ще трябва да се прости с единия си крак.

Това в никакъв случай не беше място за деца, помисли си той гневно, като погледна потреперващото, раздирано от спазми тяло, покрито с яркосини грапави петна. Не трябваше да се разрешава на възрастните същества да водят тук децата си, дори ако те са издръжливи като хъдлъритите.

Но ето че майор Крейторн заговори отново:

— …Съдейки по това, което чувам сега — започна хапливо Мониторът, — вие се грижите много добре за своя питомник. Старанието ви да запазите малкото бодро и здраво ще бъде несъмнено точка във ваша полза…

„Бодро и здраво“, помисли си O’Мара, като отново посегна за въжето. „Здраво…“!

— …Но има и други съображения — продължи спокойният глас. — Може би вината ви се състои в това, че от небрежност не сте включили предупредителните светлини, а сте сторили това, както се твърди, едва след възникването на злополуката. И въпреки доброто ви досие тук вие сте се представили като недодялан и сприхав грубиян, и особено вашето отношение към Уеринг!…

Мониторът направи пауза, намръщи се леко осъдително и продължи:

— Преди няколко минути казахте, че сте направили всичко това, защото ви било дошло до гуша. Моля да обясните.

— Минутка само, майоре — намеси се в разговора Какстън и лицето му се появи внезапно на екрана зад това на Крейторн. — Той шикалкави нещо, сигурен съм в това. Всички тези прекъсвания, този задъхан говор и това гальовно гукане трябва само да покажат каква великолепна малка бавачка е той. Мисля, че трябва да прескоча дотам и да ви го доведа тук, да отговаря на въпросите ви лице в лице…

— Това няма да е необходимо — изрече бързо O’Мара. — Още сега съм готов да отговоря на всички ваши въпроси.

Той си представи ужасната картина — реакцията на Какстън, ако само видеше малкото в сегашното му състояние — гледка, от която на самия O’Мара му се повдигаше, макар и вече да бе свикнал с нея. Какстън не би се главоболил с разсъждения, не би чакал обяснения, нито пък би си задавал въпроса, дали е било правилно да се повери едно невръстно извънземно същество на човек, който е напълно невеж по отношение на неговата физиология. Той просто щеше да се развихри. Ожесточено.

А колкото до Монитора…

O’Мара смяташе, че дори ако се измъкне от историята със злополуката, но допусне малкото да умре в ръцете му, за него нямаше да има вече никаква надежда. Бебето ЕСОВ прекарваше в лека форма някакво рядко срещано заболяване, което още преди няколко дни трябваше да се повлияе от лечението, но вместо това състоянието му прогресивно се влошаваше и то сигурно щеше да умре, ако последният, отчаян опит на O’Мара да възпроизведе условията на родната му планета не успееше. Сега той се нуждаеше само от време. Според книгата не повече от четири до шест часа.

Изведнъж го порази цялата безнадеждност на положението. Състоянието на малкото не бе се подобрило — то се гърчеше и трепереше и изобщо имаше вид на най-отчаяно болното и окаяно същество в цялата Галактика. O’Мара изруга безпомощно. Това, което се мъчеше да направи сега, би трябвало да го направи още преди няколко дни, сега бебето бе кажи-речи вече умряло, а ако лечението продължеше още пет или шест часа, това сигурно щеше или да умори O’Мара, или да го направи инвалид за цял живот. И така му се падаше?

Израстъците на малкото се извиха по начина, който за O’Мара беше сигнал, че то ще зареве отново, и той мрачно, облягайки се на лакти, се отправи за поредната серия от милувки. Това бе най-малкото, което можеше да направи. И макар да бе убеден, че е безсмислено да продължава да върши всичко това, той трябваше да даде последна възможност на бебето. Беше му необходимо да завърши лечението без прекъсвания и да се погрижи да отговори на въпросите на Монитора изчерпателно и точно. Ако малкото заплачеше отново, той нямаше да може да стори това.

— …за вашето любезно сътрудничество — продължаваше сухо Мониторът. — Преди всичко искам обяснение за внезапната промяна, настъпила в характера ви.

— Всичко ми беше омръзнало — каза O’Мара. — Работата не ме задоволяваше. А може би вината да се превърна в такъв неудачник да е донякъде моя. Но главната причина да си насадя този гаден характер бе, че тук имаше една работа, която можеше да се свърши само от противен човек. Учил съм твърде много и мисля, че съм добър и опитен психолог…

Нещастието дойде внезапно. Лакътят, на който се бе опрял, докато се пресягаше за въжето, се подхлъзна и той се сгромоляса на пода от височина два и половина фута. При три g това бе равно на падане от седем фута. За щастие той бе с тежкия си работен костюм и с подплатен шлем, ето защо не загуби съзнание. Той обаче извика силно и докато падаше, инстинктивно се вкопчи във въжето.

Това беше и грешката му.

Едната тежест се спусна надолу, а другата се стрелна високо нагоре. Тя се удари с трясък в тавана и разклати скобата, която подпираше леката метална напречна греда на уреда. Цялото устройство се откърти и увисна, след което, увлечено от четирите гравитации, се изтръгна внезапно и рухна надолу право върху малкото. Както бе зашеметен, O’Мара не успя да изчисли количеството сила, стоварила се върху бебето — дали тя бе повече от необходимата за обичайната милувка, равна на силно пошляпване по задните части, или нещо далеч по-сериозно. Малкото изведнъж съвсем притихна и това разтревожи O’Мара.

— …за трети път — крещеше Мониторът. — Какво, по дяволите, става там при вас?

O’Мара смотолеви нещо несвързано. Тогава се намеси Какстън.

— Там става нещо подозрително и се обзалагам, че в тази работа е замесено малкото! Отивам да проверя…

— Почакай! — извика отчаяно O’Мара. — Дайте ми шест часа…

— Ще бъда при теб — прекъсна го Какстън — след десет минути.

— Какстън? — изкрещя O’Мара. — Ако влезеш през херметическата камера, ще ме погубиш! Отворил съм до края вътрешния люк, а ако ти отвориш външния, ще опразниш помещението. Тогава майорът ще загуби затворника си.

Настъпи внезапна тишина, сред която прозвуча спокойният глас на Монитора.

— За какво ви се необходими тези шест часа?

O’Мара се помъчи да разтърси глава, за да проясни мозъка си, но сега, когато тя тежеше три пъти повече от нормалното, той само контузи врата си. За какво ли наистина му трябваха тези шест часа? Той се огледа наоколо и с учудване видя, че и пръскачката за храна, и свързаният към нея контейнер с вода бяха разбити от падналото от тавана устройство. Той не можеше нито да храни и къпе, нито дори да види пациента си от нападалите отломъци, така че през тези шест часа можеше само да седи и да чака да се случи някакво чудо.

— Аз тръгвам — каза Какстън упорито.

— В никакъв случай! — гласът на Монитора звучеше все така любезно, но в него се долавяха нотки, които не търпяха възражение. — Искам да разровя до дъното тази история. Ще почакате навън, докато поговоря с O’Мара насаме. А сега, O’Мара, какво… става… там?