Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 16

• Предыдущая
• 16/104
• Следующая

— По дяволите — каза той и викна да му доведат коня.

Изкачи се на билото на стръмния склон, като пусна коня да се движи диагонално нагоре, на върха слезе от него и го пусна на свобода. Днес можеше да види пътя на реката Тугела през цялото плато — тъмнозелена ивица. Можеше да преброи покривите на къщите в Лейдибург, виждаше облицования в мед шпил на църквата, който блестеше на слънцето като светлина на фар в морето.

Яхна отново коня и потегли по ръба на платото, докато стигна до мястото над водопада на Бабуун Строом. Придвижи се малко напред покрай реката и я преброди в една плитчина, като повдигаше напред ботушите към седлото си, за да не ги намокри. При вировете разседла коня и го спъна, после тръгна по пътеката, докато тя премина през ръба на платото и навлезе в гъстата гора, която обкръжаваше водопада. В нея беше хладно и влажно, дърветата бяха обрасли с мъх, а разлистените им корони и пълзящите растения спираха слънчевата светлина. В храсталака се обаждаше птица-бутилка.

— Гъл, гъл, гъл — правеше тя също като вода, която се излива от бутилка, и гълголенето й почти се губеше в неспиращия рев на водопада!

Шон разстла носната си кърпа на една скала до пътеката, седна на нея и зачака. След пет минути започна неспокойно да се върти — след още половин час вече мърмореше на глас.

— Ще броя до петстотин. Ако дотогава не дойде, повече няма да я чакам.

Започна да брои и като стигна определеното число, спря и с напрегнато очакване се взря надолу по пътеката. От Ана нямаше никаква следа.

— Нямам намерение да седя тук цял ден — заяви той, но не направи никакво усилие да стане. Забеляза тлъста жълта гъсеница, лазеше по ствола на едно дърво малко по-надолу по склона. Взе камъче и го хвърли. То отскочи от дървото на три сантиметра от гъсеницата.

— Добро попадение — се похвали сам и затърси друг камък. След известно време изчерпи всичките камъчета при краката си, а гъсеницата продължаваше лениво да се придвижва по ствола на дървото. Шон се принуди да отиде на експедиция за още камъчета. Върна се с две пълни шепи и отново зае мястото си на скалата. Струна камъчетата под краката си и поднови обстрела. При всяко хвърляне се целеше с върховно съсредоточаване. С третото камъче я уцели и от гъсеницата бликна зелен сок. Шон се почувствува измамен. Огледа се за нова цел, но вместо такава видя до себе си Ана.

— Здрасти, Шон.

Беше в розова рокля. В една ръка държеше обувките си, а в другата — малка кошница с храна.

— Донесох нещо за обяд.

— Защо се забави толкова? — Той се изправи и избърса ръцете си в брича. — Вече мислех, че няма да дойдеш.

— Извинявай — всичко се обърка.

Настъпи неловко мълчание и Ана леко се изчерви от погледа му. После се обърна и тръгна нагоре по пътеката.

— Хайде — обявявам ти състезание до върха.

Тичаше бързо с боси крака, повдигайки полата до коленете си, и изскочи на осветеното от слънцето място, преди да я хване. Той я прегърна отзад и двамата паднаха в тревата до пътеката. Лежаха прегърнати, смееха се и дишаха тежко.

— Службата се точеше, точеше — мислех, че няма да има край — каза Ана, — а след това…

Преди да довърши, покри устата й със своята и ръцете й веднага обвиха врата му. Целуваха се и възбудата им постепенно нарастваше, докато Ана започна тихо да стене и да се притиска към него. Шон продължи да я целува по лицето и по шията.

— О, Шон, толкова време мина. Цяла седмица.

— Знам.

— Толкова ми липсваше — всеки ден мислех за теб.

Беше притиснал лицето си в шията й и не й отговори.

— Шон, липсвах ли ти?

— Ммм — промърмори той и вдигна уста, за да захапе долната част на ухото й.

— Мислеше ли за мен, докато работеше?

— Ммм.

— Шон, кажи ми истински, кажи го както трябва.

— Липсваше ми, Ана, мислех за теб през цялото време — излъга Шон и я целуна по устата. Тя се вкопчи в него и ръката му пропълзя надолу, точно на коляното й и после нагоре под дрехите й. Ана го хвана за китката и спря ръката му.

— Не, Шон, просто ме целуни.

Изчака ръката й да се отпусне и отново опита, но този път тя се отдръпна от него и седна.

— Понякога си мисля, че това е единственото, което искаш.

Шон усети, че кипва, но прояви благоразумие да се овладее.

— Не е вярно, Ана. Просто не съм бил с теб толкова дълго време и ти толкова много ми липсваше.

Тя моментално омекна и докосна бузата му.

— О, Шон, извинявай. Не че наистина имах нещо против, просто ей така. О, и аз не знам! — Тя се надигна и взе кошницата. — Хайде, ставай да вървим при вировете.

Те си имаха свое специално място. Беше обградено с плътна стена от тръстика и засенчено от голямо дърво, което растеше, надвиснало над брега. Шон постла одеялото от седлото си, за да седнат на него. Чуваха реката наблизо, а тръстиките шумоляха и кимаха с перестите си глави при всеки полъх на вятъра.

— … и не можах да се отърва от тях — бърбореше Ана, докато изваждаше храната, коленичила на одеялото. — Той просто седеше там и всеки път, когато кажех нещо, се изчервяваше и се въртеше на мястото си. Накрая просто му казах: „Съжалявам, Гари, но трябва да тръгвам!“.

Шон се намръщи. Споменаването на Гарик му напомни какво беше направил, още не му беше простил.

— А когато най-сетне влязох в къщата, видях, че татко и Фрики се бият. Мама плачеше, а останалите деца бяха заключени в спалнята.

— И кой победи? — попита Шон с любопитство.

— Те всъщност не се биеха — просто крещяха един на друг. И двама бяха пияни.

Винаги беше леко шокиран от съвсем спокойното отношение на Ана към пиянските свади в нейното семейство. Всички знаеха, че господин Ван Есен и двамата му най-големи синове пият, но тя не биваше да говори за това. Веднъж Шон се опита да й го каже.

— Не би трябвало да приказваш такива неща за баща си. Би трябвало да го уважаваш.

Ана го бе изгледала спокойно и бе попитала „Защо?“. Отговорът на този въпрос бе труден. Но сега тя смени темата.

— Искаш ли вече да ядем?

— Не — каза Шон и я прегърна.

Тя се дърпаше свенливо, докато я притисна и я целуна. Тогава утихна и започна да отговаря на целувките му.

— Ако сега ме спреш, ще полудея — прошепна Шон и разкопча копчето на роклята й. Тя го гледаше със сериозни очи, ръцете й бяха поставени на раменете му, докато той разкопчаваше блузата й до кръста, тогава тя проследи с пръсти гъстите черни извивки на веждите му.

— Не, Шон, няма да те спра. И аз искам не по-малко от теб.

Имаше толкова много неща за откриване, всяко беше непознато и чудесно и те бяха първите, които го откриваха. Начинът, по който изпъкваха мускулите на гръдния му кош и въпреки това оставаше място, където се виждаха очертанията на ребрата му. Нейната кожа — гладка и бяла с едва прозиращите сини венички под нея. Дълбоката вдлъбнатина в центъра на гърба му — като натиснеше там с пръсти, тя напипваше гръбначния му стълб. Мъхът на бузите й, толкова светъл и фин, че той можеше да го забележи само на слънце. Начинът, по който устните им се опипваха едни други и лекичкото пърхане на езиците им между тях. Ароматът на телата им: единият — на топло мляко, другият — мускусен и кипящ. Космите по гърдите му, които бяха по-гъсти под мишниците му, а нейните — изненадващо тъмни на фона на бялата кожа — малко копринено гнездо. Всеки път откриваха по нещо ново, което те приветствуваха с тихи звуци на удоволствие.

Застанал на колене пред нея, докато тя лежеше с отметната назад глава и полуиздигнати ръце, за да го поеме, Шон внезапно наведе глава и я докосна с устата си. Имаше вкус на нещо чисто, като вкуса на морето.

Очите й широко се отвориха.

— Шон, недей, не бива — а, не, не бива.

Но устните му се бяха впили в издатината, налята като гроздово зърно. Шон я напипа с върха на езика си.

— Не, Шон, не искам. Моля те, моля те, моля те.

Но ръцете й се бяха вплели в гъстата коса на тила му.

— О, не издържам повече, хайде… бързо, бързо, Шон!

• Предыдущая
• 16/104
• Следующая