Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 17

• Предыдущая
• 17/104
• Следующая

Той я изпълни като издуто платно на кораб в ураган, твърд и стегнат, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета и ще се разнесе от вятъра. Всичко изчезна: вятърът и платното, напрежението и страстта, нямаше нищо. Остана само голямата пустота. Може би един вид смърт, може би смъртта прилича на това. Но, подобно на смъртта, не беше край — защото дори смъртта съдържа в себе си възкресението. Те се изтръгнаха от покоя към ново начало — много бавно, после по-бързо, докато отново станаха двама души. Двама на едно одеяло сред тръстиките под бялата слънчева светлина.

— Всеки път е все по-хубаво, нали, Шон?

— Да! — Шон се протегна и разпери ръце.

— Шон, обичаш ме, нали?

— Разбира се. Разбира се, че те обичам.

— Мисля, че трябва да ме обичаш, за да можеше да направиш… — тя се поколеба — да направиш това.

— Ами нали точно това ти казах?

Той насочи вниманието си към кошницата. Избра една ябълка и я лъсна в одеялото.

— Кажи ми го, както трябва. Притисни ме силно и ми го кажи.

— По дяволите, Ана, колко пъти трябва да ти го казвам? — Захапа ябълката. — Донесе ли от масления сладкиш на майка ти?

Нощта вече падаше, когато Шон се върна в Теунис Краал. Предаде коня на един от прислужниците и влезе в къщата. Беше изгорял от слънцето и кожата го сърбеше. Изпитваше празнотата и тъгата след правенето на любов, но това беше приятна тъга, като тази при старите спомени.

Гарик беше в трапезарията и вечеряше сам. Когато брат му влезе, той страхливо го погледна.

— Здрасти, Гари — пусна му една усмивка Шон и той за миг остана зашеметен от нея. Шон седна на стола до него и го щипна леко по ръката. — Оставил ли си ядене и за мен?

Ненавистта вече я нямаше.

— Има много. — Кимна енергично. — Вземи си от картофите, много са вкусни.

— Казват, че губернаторът приел баща ти, докато бил в Питърмарицбург. Говорили на четири очи близо два часа. — Стивън Еразмус извади лулата от устата си и се изплю на релсите. Облечен в кафявите си домашнотъкани дрехи и veldschoen, той изобщо не приличаше на богат фермер. — Е, не ни трябва пророк, за да ни каже за какво са говорили, нали така?

— Не, сър — съгласи се разсеяно Шон.

Влакът закъсняваше и той не го слушаше внимателно. В стоковата книга беше направил вписване, което трябваше да обясни на баща си, и той наум репетираше какво ще каже.

— Ja, вече знаем за какво са говорили. — Старият Еразмус отново захапа лулата и заговори, докато я стискаше със зъби. — Минаха две седмици, откакто британският представител бе отзован от краала на Кетчуайо в Джинджиндхлову. Lie we Here! В по-старите времена отдавна щяхме да сме събрали бойна дружина.

Натъпка лулата си, като набутваше тютюна с палец. Забеляза, че пръстът му е извит и носи белезите на спусъци и предпазители на стотина тежки карабини.

— Досега не си участвувал в бойна дружина, нали, млади момко?

— Не, сър.

— Значи ти е време — заяви той, — кажи-речи крайно време.

Горе, на билото на склона, изсвири влакът и Шон се стресна виновно.

— Ето го, пристига.

Еразмус стана от пейката, на която седяха. Началникът на гарата излезе от канцеларията си с навито червено флагче в ръка. Шон усети, че стомахът му бавно се сви.

Влакът се втурна покрай тях, парата свистеше и спирачките заскърцаха. Единственият пътнически вагон спря точно пред дървения перон. Еразмус излезе напред и пое ръката на Уейт.

— Goeie More, Стив.

— Afore, Уейт. Казаха ми, че сега ти си новият председател. Браво, приятелю.

— Благодаря. Получи ли телеграмата ми? — каза Уейт на африкаанс.

— Ja. Получих я. Казах и на останалите утре всички ще бъдем в Теунис Краал.

— Добре — кимна Уейт. — Естествено, че ще останете за обед. Имаме много неща да си кажем.

— Дали за това, за което си мисля? — ухили се лукаво Еразмус. Брадата около устата му беше пожълтяла от тютюна и лицето му беше кафяво и набръчкано.

— Утре ще ви разправя всичко, Стив — намигна му Уейт, — а дотогава по-добре да извадиш от килера онова старо пушкало.

Те се разсмяха: единият гърлено и басово, другият — дрезгаво.

— Шон, грабвай багажа. Да тръгваме за вкъщи.

Баща му хвана Ада под ръка и те се запътиха с Еразмус към файтона. Тя беше с нова рокля, синя, с ръкави тип „овнешки бут“ и живописна шапка, изглеждаше много красива, но малко разтревожена, докато слушаше разговора им. Странно, че жените никога не можеха да се изправят пред перспективата за война с такова хлапашко въодушевление, както техните мъже.

— Шон! — ревът на Уейт отчетливо процепи от кабинета му през коридора и премина през затворената врата на хола.

Ада изтърва плетивото в скута си и зае неестествено спокоен вид. Шон стана от стола.

— Трябваше да му кажеш по-рано — обади се Гарик с жалък глас. — Трябваше да му кажеш по време на обеда.

— Нямах удобен момент.

— Шон! — Нов гърмеж от кабинета.

— Какво е станало този път? — попита тихо Ада.

— Нищо, мамо. Не се тревожи.

Шон тръгна към вратата.

— Шон — беше паникьосаното гласче на Гарик. — Ти няма да… искам да кажа, не е нужно да казваш… — Той млъкна и се сви на стола, в погледа му се четеше отчаяна молба.

— Бъди спокоен, Гарик. Ще оправя работата.

Уейт Кортни се бе надвесил над писалището. Стоковата книга лежеше отворена между свитите му юмруци. Когато синът му влезе и затвори вратата, той вдигна очи.

— Какво е това? — Шареше с пръст по страницата.

Шон отвори уста и я затвори.

— Хайде. Слушам те.

— Ами, тате…

— „Ами, тате…“ да върви по дяволите! Просто ми кажи как успя да умориш половината добитък за малко повече от седмица?

— Не е половината добитък — само тринадесет говеда са.

Шон беше ужилен от преувеличението.

— Само тринадесет — измуча Уейт, — само тринадесет. Всемогъщи боже, да ти кажа ли колко прави това в пари? Да ти кажа ли на колко възлиза в упорит труд, време и тревоги?

— Знам, татко.

— Знаеш — задъхваше се баща му. — Да, ти всичко знаеш. Няма какво ново да научиш от никого, нали? Дори как да умориш тринадесет глави породист добитък.

— Тате…

— Без „тате“, за бога! — Затвори с трясък тежката книга. — Просто ми обясни как го направи. Какво е това „отравяне с дезинфекционен разтвор“? Да не би да си им го дал да го пият? Да не би да си им го заврял в задниците?

— Разтворът беше твърде силен — каза Шон.

— А защо разтворът беше твърде силен? Колко си сложил?

Пое дълбоко въздух.

— Сложих четири варела.

Настъпи тишина. След миг Уейт попита тихо:

— Колко?

— Четири варела.

— Ти луд ли си? Да не би да си откачил?

— Не мислех, че ще им навреди. — Забравил внимателно репетираното си изказване, несъзнателно повтори думите, които беше чул от Гарик. — Ставаше късно и кракът ми ме… — Шон прехапа устни и Уейт се втренчи в него, после обърканото му изражение на лицето изчезна.

— Гари! — извика той.

— Не! — извика Шон. — Не беше той. Аз го направих.

— Лъжеш!

Уейт излезе иззад бюрото. В гласа му имаше нотка на недоверие. Доколкото му бе известно, това беше първият подобен случай. Втренчи се в сина си и гневът му се засили. Забрави за добитъка — сега го занимаваше лъжата.

— В името на Бога, ще те науча да казваш истината.

Грабна камшика си от бюрото.

— Не ме удряй, татко — предупреди го Шон, отсявайки.

Уейт вдигна камшика и го завъртя над рамото си. Той тихо изсъска и Шон го отбягна, но върхът го цапна рамото му. Изхълца от болка и се хвана за рамото.

— Ах, ти, малък лъжец! — извика Уейт и метна камшика странично, сякаш жънеше пшеница, и този път той се уви около гърдите на Шон под вдигнатата му ръка. Проряза ризата му като бръснач, платът падна и оголи дълъг червен белег през ребрата и на гърба му.

— На ти още!

Отново вдигна камшика, но като застана с вдигната назад ръка и тялото му загуби равновесие, разбра, че е сбъркал. Шон вече не се държеше за белега от камшика, беше застанал с отпуснати ръце и свити юмруци. Краищата на веждите му бяха повдигнати, което придаваше сатанинска ярост на лицето му. Беше побледнял, с изпънати настрани устни и оголени зъби. Очите му, вече не сини, а изгарящо черни, се бяха вперили в Уейтовите.

• Предыдущая
• 17/104
• Следующая