Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 34

• Предыдущая
• 34/104
• Следующая

Наведе глава, захапа върха на треската със зъби и я измъкна.

— Е, сега няма да можем да отидем в Лейдибург, раната няма да зарасне няколко дни.

Гари се успокои, случилото се отлагаше срещата с Ада.

— Конят ти е здрав. Хайде, продължавай, поздрави я от мен. — Шон погледна Гари.

— Някой друг път ще й кажем. Хайде да се връщаме вкъщи — възпротиви се брат му.

— Хайде, Гари, та това е твое дете. Върви да й кажеш.

Гарик се противи, докато видя, че брат му започна да се ядосва, и тогава тръгна с примирителна въздишка. Шон поведе коня си към Теунис Краал. Сега обаче мушамата го запарваше и му тежеше. Той я свали и я преметна на седлото.

Когато приближи къщата, завари Ана на стълбите.

— Къде е Гари? — извика тя.

— Не се безпокой. Отиде в града, за да види Ада. Ще се върне за вечеря.

Едно от конярчетата пое коня му. Разприказваха се и тогава Шон се наклони, за да повдигне нараненото копито. Бричът му се опъна на бедрата и подчерта добре оформените му крака. Ана го огледа. Той се изправи и широките му рамене се откроиха под бялата влажна материя на ризата му. Шон й се усмихна, докато изкачваше стъпалата на входа. Дъждът бе накъдрил брадата му и той приличаше на пакостлив пират.

— Сега трябва повече да се грижиш за себе си. — Хвана я над лакътя, за да я заведе вътре. — Не бива да стоиш на студено.

Минаха през стъклените врати. Ана го изгледа отдолу нагоре, главата й достигаше до рамото му.

— Ти си дяволски хубава жена, Ана, и аз съм сигурен, че ще родиш хубаво дете.

Това бе грешка от негова страна, защото докато изричаше тези думи, погледът му омекна и лицето му се обърна към нея. Позволи си да обгърне раменете й с ръка.

— Шон! — Тя сякаш възкликна от болка. Неочаквано се обърна, тялото й страстно се прилепи към неговото и ръцете й обвиха врата му. Приведе лицето му надолу, устните й се впиха в неговите, отпусна се назад и притисна силно слабините си към краката му. Стенеше тихо, докато го целуваше. Изумен, за миг Шон остана в плен на прегръдката й, но след това откъсна лицето си от нейното.

— Луда ли си?

Опита се да я отблъсне, но тя се съпротивляваше. Кръстоса ръцете си на гърба му и притисна лице в гърдите му.

— Обичам те! Моля те, моля те. Обичам те. Просто ме остави да те прегръщам. Искам само да те подържа в ръцете си.

Гласът й бе приглушен. Тя трепереше.

— Пусни ме.

Шон грубо разтвори ръцете й и почти я хвърли на дивана.

— Сега си съпруга на Гари и скоро ще станеш майка на неговото дете. Дръж настрана от мен малкото си горещо тяло.

Направи крачка назад, гневът му нарастваше.

— Но аз те обичам, Шон. О, боже, само ако можех да те накарам да разбереш колко страдам докато живея тук с теб и дори не мога да те докосна!

Направи няколко крачки към нея.

— Аз не съм те искал. Никога не съм те обичал, не бих могъл да се докосна до теб. — Тя видя отвращението, изписано на лицето му. — Ти си съпруга на Гари, ако погледнеш някога друг мъж, ще те убия. — Вдигна ръцете си със заплашително разперени, извити пръсти. — С голи ръце ще те убия.

Лицето му беше близо до нейното. Тя не можа да понесе изражението на очите му, замахна рязко. Той се отдръпна навреме, за да спаси очите си, но ноктите й издълбаха кървави бразди по бузата му, които стигаха до носа му. Шон я хвана за китките и я задържа, докато тънка струйка кръв се отичаше по брадата му. Ана се извиваше в ръцете му, мяташе тялото си на всички страни, като се опитваше да се отскубне и пищеше в лицето му.

— Ах, ти, свиня такава, мръсна свиня! Съпруга на Гари, казваш? Дете на Гари, казваш? — Отметна глава и се разсмя лудешки. — Сега ще ти кажа истината. Ако искаш да знаеш, това дете в утробата ми е от теб. Твое е! Не е от Гари!

Освободи китките й и се отдръпна слисан.

— Не може да бъде! — прошепна той. — Лъжеш!

— А не си ли спомняш как се сбогува с мен, преди да тръгнеш на война? Не помниш ли нощта във фургона? Не си ли спомняш, а, не помниш ли? — Сега тя говореше тихо, използувайки всяка дума като нож срещу него.

— Това беше отдавна. Не може да е вярно — заекна Шон, като продължаваше да се отдръпва от нея.

— Три месеца и половина. Детето на брат ти ще подрани малко, нали? На много хора им се раждат недоносени деца… — Думите й бавно проникваха в съзнанието му. Тя не можеше да се овладее и се тресеше, а лицето й бе станало призрачно бледо.

Той не можа да издържи повече.

— Остави ме, махни се от мен. Трябва да помисля. Не знам.

Промъкна се покрай нея, без да я докосва, и отиде в коридора. Тя го чу да затръшва вратата на кабинета.

Гари куцаше по коридора. Пистолетът беше тежък. Под вратата на кабинета се процеждаше светлина. Не беше заключено. Отвори вратата и влезе.

Шон седеше на писалището, заровил лице в ръцете си. Когато Гарик влезе, той вдигна очи. Кръвта от драскотините, но бузата му вече бе засъхнала и почерняла, но кожата около тях беше червена и възпалена. Погледна револвера в ръката на брат си.

— Тя ти е казала.

Гласът му беше безизразен.

— Да.

— Надявах се да не го направи. Исках поне това да ти спести.

— Да ми спести? — попита Гарик. — Ами тя? Ти помисли ли какво чувствува тя?

Шон не отговори, а сви рамене и се отпусна уморен на стола си.

— Никога не съм предполагал, че си такава безпощадна свиня — каза сподавено Гарик. — Дойдох да те убия.

— Да.

Шон гледаше как револверът се насочва към него. Брат му го държеше с двете си ръце, косата му с цвят на пясък беше паднала на челото му.

— Мой бедничък, Гари — въздъхна тежко той и револверът моментално започна да се тресе. Гарик продължаваше да го държи с двете си ръце, но оръжието се свлече между коленете му. Преви се върху него бръщолевейки — хапеше устните си, за да се сдържи. Шон се надигна от стола си, за да отиде при него, но той се извърна.

— Стой настрана от мен! Не ме докосвай!

Хвърли револвера, острият ръб на ударника му преряза челото на Шон, от което главата му отхвръкна назад. Револверът отскочи и се удари в стената зад Шон. Изгърмя, куршумът се заби в дървената ламперия и я разцепи.

— Свършено е с нас — изпищя Гарик. — С нас е свършено, завинаги.

Панически се докопа до вратата и почти се строполи в коридора, оттам закуца към кухненските помещения и излезе навън под дъжда. Тревата се заплиташе в протезата му и той пада много пъти, но всеки път успяваше да се изправи и да продължи да бяга. Стенеше при всяка стъпка в непрогледния нощен мрак.

Най-сетне ръмженето на придошлата Бабуун Строом го спря. Той се спря на брега, ситният дъжд биеше в лицето му.

— Защо аз, защо все аз?!

Изля мъката си в мрака. И тогава в пристъп на облекчение, силен като бурното течение на реката под него, усети как пърхат крилцата на пеперудата зад очите му. Топлината и сивата мъгла го обгърнаха и той се отпусна на колене в калта.

Шон взе малко неща със себе си: завивки, пушка и резервен кон. Два пъти губи в тъмното пътя за фермата на Мбиджейн, но конят и двата пъти го намери. Зулусът беше издигнал голямата си, подобна на пчелен кошер колиба, покрита с трева, далеч от жилищата на другите слуги, защото бе от кралско потекло. Когато Шон най-сетне стигна до нея и извика, изминаха няколко минути, през които се чуваше сънлив тропот и мърморене, преди Мбиджейн да се появи. Беше се завил с одеяло и в ръката си държеше стара керосинова лампа.

— Какво има, господарю?

— Пътник съм, Мбиджейн.

— За къде?

— Накъдето ми видят очите. Ще тръгнеш ли с мен?

— Да си взема копията — отговори му той.

Когато стигнаха Лейдибург, старият Пай все още седеше в кабинета си в банката. Броеше златните лири и ги подреждаше на купчинки. Ръцете му ги докосваха така нежно, сякаш бяха тялото на любимата жена. Когато Шон блъсна вратата с рамо, той бързо посегна към отвореното чекмедже.

• Предыдущая
• 34/104
• Следующая