Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 35

• Предыдущая
• 35/104
• Следующая

— Не си прави труда — каза Шон и Пай гузно махна ръката си от револвера.

— Боже господи! Не те познах, момчето ми.

— Колко има в сметката ми? — попита Шон, пренебрегвайки обичайните любезности.

— Нали знаеш, че работното време на банката е свършило.

— Виж какво, господин Пай, много бързам. Колко имам?

Пай се измъкна от стола си и прекоси помещението. Застана пред големия стоманен сейф. Като прикриваше ръцете си с тяло, набра комбинацията и отвори вратата му. Извади голямата счетоводна книга.

— Картър… Клъуити… Кортни — мърмореше тъй, докато обръщаше страниците. — Е… Ада… Гарик… Шон. А, ето те. Хиляда двеста деветдесет и шест лири и осемдесет и осем пенса, разбира се, трябва да се имат предвид неизплатените сметки в магазина за миналия месец.

— Тогава да приемем, че са хиляда и двеста — каза Шон. — Искам ги веднага и докато ги броиш, можеш да ми дадеш писалка и хартия.

— Заповядай, вземи си от писалището.

Седна на бюрото, избута настрана купчинките златни монети, топна перото в мастилницата и започна да пише. Като свърши, вдигна очи и погледна стария Пай.

— Подпиши като свидетел, моля те.

Пай взе листа и прочете написаното. Лицето му застина от изненада.

— Даваш своя дял — половината от Теунис Краал и всичкия си добитък на първородното дете на брат си! — изрева той.

— Точно така, моля те, подпиши като свидетел.

— Трябва да си полудял! Та ти се отказваш от цяло състояние. Помисли си само какво правиш! Помисли за бъдещето си. Надявах се, че двамата с Одри… — Той млъкна, после продължи: — Не ставай глупак, момко.

— Моля да се подпишеш за свидетел, господин Пай — каза Шон и Пай бързо се подписа, мърморейки. — Благодаря ти.

Шон сгъна документа, постави го в един плик и го запечата. Прибра го във вътрешния си джоб.

— Къде са парите?

Пай бутна към него една брезентова торба. На лицето му беше изписано отвращение — не обичаше да си има работа с глупаци.

— Преброй ги.

— Взимам ги на твоя честна дума — каза Шон и подписа разписката.

Той мина покрай пазарните кошари. Излезе от града, изкачи се на възвишението и пое към Питърмарицбург. Мбиджейн подтичваше отстрани на коня, водейки резервния кон. Спря на върха на билото. Вятърът беше прогонил облаците и звездите блестяха. Виждаха града под тях, в който тук-там проблясваха светлинки.

„Трябваше да се сбогувам с Ада“ — помисли си Шон. Огледа долината към Теунис Краал. Не се виждаше никаква светлина. Докосна писмото във вътрешния си джоб.

— Ще го пусна по пощата в Питърмарицбург, адресирано за Гари — каза той на глас.

— Господарю? — обади се Мбиджейн.

— Казах „дълъг път ни чака, да тръгваме“.

— Да — съгласи се той. — Да тръгваме.

Тръгнаха на север от Питърмарицбург и предприеха продължително изкачване през брулената от ветровете савана към планините. На третия ден видяха Дракенсберг, нащърбен и черен, като зъба на акула.

Беше студено. Загърнат в кароса си Мбиджейн вървеше на известно разстояние след Шон. Откакто бяха излезли от Питърмарицбург, бяха разменили може би само двадесетина думи, защото Шон бе погълнат от тежки мисли. Зулусът дискретно се държеше настрана. За човек, зарязал дома си и добитъка си без надзор, той не изпитваше никакво негодувание. Мбиджейн просто бе тъжен — бе оставил в леглото си една дебела жена, за да тръгне с Шон.

Мбиджейн откопча кутийката си за енфие, направена от кратунка, стисна малко от него между пръстите си и деликатно го смръкна. Погледна нагоре към планините. Залезът оцветяваше снега по върховете им в розово. Не след дълго щяха да си направят бивак, а можеше и да се откажат от него. Нямаше никакво значение.

Шон продължи да язди и след като се стъмни. Пресякоха още един овраг и видяха светлините в долината под тях.

„Дънди“ — механично отбеляза Шон. Не направи усилие да подкара коня си по-бързо. Вече усещаше мириса на пушека от каменовъглената мина — той полепваше като гъст катран по гърлото му. Навлязоха в главната улица. Градът изглеждаше запустял. Шон не възнамеряваше да пазарува, щеше да си устрои бивак в долната част на Дънди, но когато стигна хотела, промени решението си. Тук беше топло и се носеше смях, чуваха се гласове на хора. Изведнъж почувствува, че пръстите му са се вдървили от студ.

— Мбиджейн, поеми коня. Намери място за нощуване извън града и запали огън, за да мога да те видя в тъмното.

Шон слезе от седлото и влезе в бара. Помещението беше пълно, повечето посетители бяха миньори. Забеляза сивия въглищен прах, проникнал дълбоко в кожата им. Изгледаха го без любопитство. Прекоси салона и застана на бара. Поръча си бренди. Бавно отпиваше от него, като не се опитваше да се включи в шумните разговори около него.

Пияницата беше нисък човек, но мастит, широкоплещест и набит. Трябваше да се изправи на пръсти, за да прегърне Шон през врата.

— Пийни едно с мен, момко.

Дъхът му беше на вкиснало и престояло.

— Не, благодаря. — Шон нямаше настроение да прави компания на чашка на никого.

— Хайде, хайде — настояваше пияницата. Той залитна и питието на Шон едва не се разля.

— Остави ме на мира.

Шон се освободи от ръката му.

— Да не би да имаш нещо против мен?

— Не. Просто искам да пия сам.

— Може би не ти харесва лицето ми?

Пияницата завря лицето си в неговото. Това не се хареса на Шон.

— Хайде, изчезвай.

Пияницата плесна с ръка по тезгяха.

— Чарли, донеси едно питие на тази голяма маймуна. Двойно. Ако не го изпие, ще му го излея в гърлото.

Шон не обърна внимание на поднесената му чаша. Допи остатъка от своята и се обърна към вратата. Пияницата лисна брендито в лицето му. Алкохолът подлюти очите му и той удари мъжа в стомаха. Докато главата му клюмваше, Шон отново го удари — този път в лицето. Пияницата се завъртя настрани, падна и остана да лежи с кървящ нос.

— Защо го удари? — Друг миньор помагаше на пияницата да се изправи. — Нищо нямаше да ти струва, да изпиеш едно питие с него.

Шон усети враждебност в помещението, тук той бе чужденец.

— Това момче май си търси белята.

— Пише се голям бабаит. Знаем какво да правим с такива бабаити.

— Ей, я да го подредим както трябва това копеле.

Ударът на Шон по пияницата беше чист рефлекс.

Сега съжаляваше за това, но чувството му за вина се изпари, като ги видя да се насъбират около него. Изчезна и угнетеността му, на нейно място почувствува облекчение. Точно това му трябваше сега.

Бяха шестима, наобиколили го в полукръг. Шест е разумна бройка. Един от тях държеше бутилка. Шон се усмихна. Говореха високо, окуражаваха се един друг и очакваха някой от тях да удари пръв.

Шон долови някакво раздвижване и отскочи назад с ръце, готови за бой.

— Задръжте така — успокои го непознат глас. — Идвам, за да си предложа услугите. Струва ми се, че имате противници, които са ви в повече.

Говорещият бе станал от една маса зад Шон. Беше висок, с изпито, набраздено лице и безупречен сив костюм.

— Приемам ги всичките — каза Шон.

— Адски неспортсменско. — Поклати глава новопоявилият се. — Купувам тримата джентълмени от ляво, ако цената ви е приемлива.

— Приемете двама като подарък и считайте, че сте късметлия.

Шон се ухили и мъжът му отговори със същото. За миг почти забравиха това, което предстоеше да се случи.

— Много любезно от ваша страна. Разрешете ми да се представя — Дафърд Чарлиууд.

Премести лекия си бастун в лявата си ръка и протегна дясната към Шон.

— Шон Кортни — пое ръката му той.

— Вие, копелета, ще се биете ли или какво? — обади се нетърпеливо един от миньорите.

— Да, скъпи, да, това правим — отвърна Даф и леко като танцьор се придвижи към него, замахвайки с бастуна.

Колкото и да беше тънък, чу се звук като от удар по бейзболна топка.

• Предыдущая
• 35/104
• Следующая