Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 11

O’Мара го слушаше привидно, защото си мислеше за усмивката, която бе получил от Уеринг. Той знаеше, че сега и малкото, и Уеринг щяха да бъдат вече добре, и при това щастливо разположение на духа той не можеше да откаже никому нищо. Но очевидно майорът бе взел неговата разсеяност за нещо друго.

— Дявол да го вземе, та аз ви предлагам работа! Вашето място е тук, не разбирате ли това? Та това е Болница, човече, а вие вече излекувахте нашия пръв пациент…!

Светлините на Галактическата болница в Дванадесети сектор сияеха върху прибуления звезден екран като сребристи украшения по разклонена коледна елха. Жълти и червенооранжеви, меки, бистро зелени и тъмновиолетовосини, те струяха от илюминаторите. Тук-там се съзираха и тъмни петна. Отвъд непроницаемата метална обшивка имаше сектори, в които жичките на осветителните тела бяха дотолкова нажежени, че се налагаше да се вземат предпазни мерки за очите на пилотите на пристигащите космически кораби. В същото време имаше и помещения, които бяха толкова тъмни и студени, че дори звездната светлина, която се процеждаше в тях, не трябваше да достига до обитателите им.

За екипажа на кораба от Телфи, който се измъкна от хиперпространството и застана на около двадесет мили от огромната болнична конструкция, светлинната радиация на този ослепителен парад бе твърде бледа, за да я забележат без помощта на уреди. Жителите на Телфи се хранеха с енергия. Корпусът на кораба им излъчваше синьо радиоактивно сияние, а помещенията вътре бяха залети от мощна радиация, което за тях бе нещо напълно нормално. Само в носовата част на малкия кораб условията не бяха нормални. Тук активното ядро на един реактор лежеше разхвърляно на малки, небрежно отрупани купчинки, осеяли цялото машинно отделение. В него бе твърде горещо дори за един телф.

Съществото с групов мозък, включващо Капитана и целия екипаж на космическия кораб от Телфи, пусна своя комуникатор с малък радиус на действие и заговори на онзи език, изпълнен с отривисти щракащи и бръмчащи звуци, използуван при общуване с невежите същества, неспособни да се приобщят към даден телфски гесталт2.

— Говори телфски гесталт от сто единици — каза то бавно и отчетливо. — Имаме пострадали и се нуждаем от помощ. Нашата групова класификация е ХУЧМ, повтарям — ХУЧМ…

— Подробности, моля, и степен на спешност — прекъсна го енергично един глас тъкмо когато телфът се канеше да повтори съобщението си. Молбата бе преведена на същия език, употребен от Капитана.

Телфът съобщи бързо подробностите и зачака. Около и вътре в него се намираха стоте специализирани единици, които образуваха както мозъка, така и многочисленото му тяло. Някои от тях се бяха превърнали в слепи, глухи, а може би дори и в мъртви клетки, които изобщо не получаваха и не регистрираха никакви сетивни възприятия, но имаше и други, които излъчваха вълни от такова неподправено непоносимо страдание, че груповият мозък се измъчваше и гърчеше от безмълвно съчувствие. Нямаше ли най-сетне гласът да отговори, тръпнеха те, и ако отговореше, щяха ли да получат помощ…?

— Не ви се разрешава да се приближавате на повече от пет мили до Болницата — внезапно се обади гласът. — В противен случай ще възникне опасност за незащитения корабен трафик в този район и за намиращите се в Болницата същества с ниска поносимост към радиация.

— Разбрано — каза телфът.

— Много добре — рече гласът. — Освен това трябва да разберете, че телфите са твърде „горещи“ за нас и не можем да осъществим с вас директен контакт. Дистанционноуправляемите механизми са вече на път към вас и работата по снемането на пострадалите ще се опрости, ако ги поставите до самия главен корабен люк. Ако не успеете да сторите това — не се тревожете. Ние разполагаме с механизми, които са в състояние да влязат във вашия кораб и да изнесат пациентите.

Гласът завърши, като каза, че макар и да се надяват, че ще успеят да помогнат на пациентите, в настоящия момент не могат да се направят никакви точни прогнози за изхода от лечението им.

Гесталтът от Телфи мислено се утеши, че скоро страданието, което измъчваше ума и широко разпространеното му многочислено тяло, щеше да изчезне, ала заедно с него щеше да изчезне и почти една четвърт от самото тяло…

Конуей крачеше бодро към своите отделения с онова щастливо усещане на човек, който има зад гърба си осемчасов сън, вътре в стомаха си солидна закуска, а пред себе си увлекателна работа. Всъщност тези отделения не бяха „негови“ — ако нещо по-сериозно се случеше в някое от тях, в най-добрия случай той можеше да нададе вик за помощ. Но тъй като работеше тук едва от два месеца, това не го тревожеше много и бе убеден, че ще измине още дълго време, преди да му поверят случаи, за които се изискваха не само механични, а и други методи на лечение. Пълни познания за всяка извънземна физиология можеха да се получат от Информационната касета само за няколко минути, но умението да се използуват тези познания — особено в хирургията — се придобиваше единствено с време. Конуей гледаше напред в бъдещето с осъзнатата гордост, че ще посвети живота си на усвояването на това умение.

На една пресечка в коридора Конуей видя свой познат ЕЖЛИ — ординатор от Тралтън, който придвижваше слоноподобното си тяло върху шест порести крака. Сега късите му крака изглеждаха дори по-гъвкави от обикновено, а малкото ОУТБ, което живееше в симбиоза с него, бе изпаднало в летаргичен унес. Конуей поздрави ведро с „добро утро“ и получи по транслатора — а по тази причина и напълно бездушен отговор — „да пукнеш дано“. Конуей се засмя.

Предишната нощ в Приемно отделение и около него бе имало значително оживление. Конуей не бе викан, но тралтът, изглежда, е бил лишен не само от почивката си, но и от цялостното си свободно време. Малко по-нататък той срещна друг тралт, който вървеше редом с един дребничък ГБГЖ, приличащ на самия Конуей. Но не изцяло — ГБГЖ бе само код на групова класификация, който даваше сведения за по-едрите физически атрибути, броя на ръцете, главите, краката и тяхното разположение. Обстоятелството, че съществото имаше на ръцете си седем пръста, бе високо само четири фута и приличаше на много мило мече-играчка, едва ли бе от голямо значение, освен ако класификацията не се разделеше на две или три групи. Конуей бе забравил точния произход на това същество, но му бяха казали,чето произхожда от една планета, която внезапно се покрила с ледници. В резултат на това у най-висшата форма на живот се развил разум и дебело червено кожухче. ГБГЖ бе кръстосало ръце отзад на гърба си и бе забило отсъствуващия си поглед към земята. Тромавият му спътник изглеждаше не по-малко съсредоточен, но поради различното разположение на зрителните органи погледът му се рееше по тавана. И двамата носеха професионалните си отличия — златиста лента на ръкава, което означаваше, че не са какви да е, а почетни Диагностици. Като минаваше покрай тях, Конуей не само че се въздържа да ги поздрави, но и се постара да стъпва тихо.

Възможно бе да са потънали в дълбока размисъл по някой медицински проблем, помисли си Конуей, или твърде вероятно бе току-що да са се спречкали и нарочно да не си обръщат никакво внимание. Диагностиците бяха чудаци. Веднага трябва да се поясни, че те не бяха луди, но поради естеството на работата си понякога се държаха много странно.

На всеки ъгъл стенните говорители сипеха непрестанно чужда реч, от която той пътем долавяше по нещо, но когато говорещият внезапно премина на земен английски и Конуей чу да съобщават неговото собствено име, от изненада едва не умря на място.

— …незабавно при Дванадесети входен люк — повтаряше монотонно гласът. — Класификация ХУЧМ-23. Доктор Конуей, моля, явете се незабавно при Дванадесети входен люк. Класификация ХУЧМ-23…