Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 12

Първата мисъл на Конуей бе, че това не се отнася за него. Съобщението обещаваше възлагане на клиничен случай — и то значителен, защото цифрата 23 след кода на класификацията означаваше броя на пациентите, които трябваше да се лекуват. Класификацията ХУЧМ му бе напълно непозната. Конуей естествено знаеше какво означават буквите, но никога не бе и помислял, че те могат да съществуват в подобна комбинация. Това, което можеше да каже на първо време, бе, че пациентите са някаква форма на телепатичен биологичен вид — буквата Х в началото показваше, че телепатичната способност е най-важното им качество, а чисто физическите им дадености са второстепенни, че консумират пряко превърната лъчева енергия и че съществуват обикновено в тясно взаимодействуваща група — казано накратко, в гесталт. Докато все още размишляваше слисано дали е готов да се справи с подобен случай, краката му поеха в обратна посока и го понесоха към Дванадесети входен люк.

Пациентите вече го очакваха при люка, в малка метална кутия, обкована с оловни блокчета, поставена на самоходна количка за носилки. Дежурният му съобщи накратко, че съществата са се нарекли телфи, че предварителната диагноза е наложила ползването на Радиационната зала, която вече е приготвена, и че поради малкия обем на пациентите той може да спести време, като се отбие с тях до Информационната зала и ги остави навън, докато възприеме телфската Информационна касета.

Конуей кимна с благодарност, скочи в количката и включи двигателя, като се стараеше да създаде впечатлението, че върши подобни неща всеки ден.

В приятния, но напрегнат живот на Конуей в това изключително и необикновено място, каквото бе Галактическата болница, имаше само едно нещо, което го огорчаваше, и той отново се сблъска с него, щом влезе в Информационната зала: там имаше дежурен Монитор. Конуей не понасяше Мониторите. Присъствието на някой от тях му действуваше като близък допир с носител на заразна болест. И докато Конуей се гордееше с факта, че като разумно, цивилизовано и етично същество никога не би могъл да мрази истински някого или нещо, той с всичка сила ненавиждаше Мониторите. Беше му известно, разбира се, че има хора, които понякога излизат от правия път, и че трябва да има някой, който да предприема действия, необходими за опазването на обществения ред. Но със своето отвращение към насилието във всяка негова проява Конуей не можеше да харесва хората, които предприемаха, тези действия.

И каква ли работа имаха Мониторите в една болница?

Облечената в спретнат тъмнозелен работен гащеризон фигура, седнала пред контролния пулт на Информатора, се обърна рязко при влизането на Конуей и той получи още един шок. Освен майорските пагони Мониторът носеше и лекарската емблема с жезъла и змиите!

— Казвам се O’Мара — рече Мониторът с приятен глас. — Аз съм Главният психолог на тази лудница. Вие, доколкото разбирам, сте д-р Конуей.

Той се усмихна. Конуей застави себе си да се усмихне в отговор, но съзнаваше, че усмивката му е престорена и че другият също разбра това.

— Искате телфската касета, нали? — продължи O’Мара вече не толкова сърдечно. — Е, докторе, с този случай ви се падна наистина необикновен късмет. Погрижете се да изличите информацията веднага след свършването на работата — повярвайте, това не е касета, която ще искате да съхраните в паметта си. Поставете отпечатъка от палеца си ето тук и седнете отсреща.

Докато поставяха запаметяващата лента и електродите върху главата му, Конуей се стараеше да запази изражението си невъзмутимо, както и да не потръпне от допира на силните, опитни ръце на майора. Високо подстриганата коса на O’Мара бе металносива на цвят, а и очите му притежаваха пронизващата острота на метала. Конуей знаеше, че тези очи бяха наблюдавали неговите реакции и сега пъргавият и проницателен ум си правеше съответните изводи.

— Е, това е всичко — каза O’Мара, когато приключиха. — Но преди да си тръгнете, докторе, мисля,че ние с вас трябва да проведем един малък разговор, нека го наречем преориентировъчен. Не, не сега — сега вие имате работа, — но в най-скоро време.

На излизане Конуей почувствува как погледът на Монитора се заби като свредел в гърба му,

Той трябваше да се постарае да опразни мозъка си, така както му бяха наредили, за да могат току-що внушените му познания да се наслоят правилно, ала през цялото време умът на Конуей бе зает с една-единствена мисъл: как бе възможно един Монитор да е висш член на постоянния болничен персонал и да е лекар на всичко отгоре! Как можеха взаимно да се търпят тези две професии? Конуей си помисли за лентата, която носеше на ръката си, и за изобразените на нея Двуцветен кръг на Тралтън, Пламтящо слънце на Иленса и Жезъл със змиите на Земята — всичките почтени символи на медицината на трите главни раси на Галактическия съюз. А тук се мъдреше този д-р O’Мара, чийто знак на петлицата показваше, че е медик, но чиито пагони на раменете съобщаваха, че се занимава и с други, не съвсем почтени неща.

Едно бе сигурно: Конуей никога нямаше да се успокои истински, докато не открие защо Главният психолог на болницата е Монитор.

За пръв път Конуей използуваше чуждопланетна Информационна касета и с интерес отбеляза постепенно засилващото се раздвояване на съзнанието си — сигурен знак, че касетата е „възприета“. Докато стигне до Радиационната зала, той почувствува, че у него съжителствуват две личности: земно човешко същество, наречено Конуей, и огромен, изграден от петстотин единици телфски гесталт, създаден, за да направи мисловен запис на всичко известно за физиологията на своята раса. Това раздвояване бе единственият недостатък — ако, разбира се, можеше да се нарече недостатък — на Информационната касетъчна система. На подложения на „обучение“ мозък се внушаваха не само познания, но се предаваше и личността на съществата, които са притежавали тези познания. Нищо чудно тогава, че Диагностиците, които понякога съхраняваха в паметта си най-малко десет различни касети, изглеждаха леко смахнати.

Диагностиците вършеха най-важната работа в Болницата, мислеше си Конуей, докато надяваше противорадиационното си облекло и приготвяше за предварителен преглед пациентите. Понякога, в прилив на самонадеяност, той самият бе мислил да стане Диагностик. Тяхната основна задача бе да извършват творчески изследвания в областта на чуждопланетната терапия и хирургия, като използват за изходна база претъпканите си с касети умове, и да се събират на консилиуми, когато пристигнеше случай, за който нямаше Информационна касета, за да му поставят диагноза и му назначат лечение.

Те не се занимаваха с обикновените незначителни наранявания и заболявания. За да удостои Диагностикът един пациент с внимание, този пациент трябваше да бъде или уникален, или безнадеждно болен, или почти умрял. Когато обаче някой от тях поемеше отговорност за даден случай, пациентът вече можеше да се смята за излекуван — те с еднообразна последователност вършеха чудеса.

Конуей знаеше, че лекарите от по-низш ранг винаги се съблазняваха от изкушението да съхранят съдържанието на касетата, вместо да го изличат, с надеждата да направят някое гениално откритие, което да ги покрие със слава. За уравновесените, здравомислещи като самия него хора това оставаше само едно изкушение и нищо повече.

Конуей не видя своите микроскопични пациенти, макар и да прегледа всеки един от тях. Той и не можеше да стори това, без да прибегне до ненужни усложнения, като използването на защитни екрани и огледала. Той обаче знаеше как изглеждат те не само вътрешно, но и външно, защото в действителност касетата го бе направила един от тях. Това, заедно с резултатите от прегледа и историята на заболяването, дадоха на Конуей всичко необходимо, за да започне лечението.

Пациентите му бяха част от телфски гесталт, зает с управлението на междузвезден кръстосвач, на който бе аварирал един от ядрените реактори. Малките, подобни на буболечки — и взети поотделно, — твърде глуповати същества, бяха консуматори на енергия, но дори за тях тази експлозия се бе оказала твърде силна. Заболяването им би могло да се определи като изключително тежък случай на преяждане, усложнен от продължително затормозяване на сетивните им органи — най-вече на центровете за болка. Ако той просто ги поставеше в защитен контейнер и ги подложеше на радиоактивен глад — а провеждането на подобен курс на лечение бе немислимо на техния високорадиоактивен кораб, — можеше да се очаква, че само за няколко часа около седемдесет процента от тях ще оздравеят. Те щяха да са щастливците и Конуей можеше отсега да каже кои спадаха към тази категория. За онези, които оставаха извън нея, последствията щяха да са трагични, защото, макар че нямаше да умрат физически, съдбата им щеше да е още по-страшна: те щяха да изгубят способността си да се приобщават към груповия мозък, а това за един телф означаваше да се превърне в безнадежден инвалид.