Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 13

Само онзи, който може да се приобщава към начина на мислене, личността и инстинктите на един телфски гесталт, бе в състояние да разбере тази трагедия.

Всичко това бе много тъжно, още повече че историята на заболяването сочеше, че най-тежко пострадали са именно онези индивиди, които са се помъчили да се приспособят и да запазят своята работоспособност по време на внезапната експлозия през онези няколко секунди, необходими да се разглоби генераторът, а с това и да се спаси корабът от гибел. Обмяната на веществата им сега бе установила твърде опасно равновесие, изградено на основата на три пъти по-висока от нормалната за телфа консумация на енергия. Ако притокът на енергия се прекъснеше за по-дълъг период от време, да речем за няколко часа, от това щяха да пострадат съобщителните им мозъчни центрове. Те щяха да отпаднат покосени, но щеше да им остане достатъчно разум, за да разберат, че са изключени от гесталта. От друга страна, продължеше ли завишената им консумация на енергия, те щяха буквално да изгорят за една седмица.

Но този беше курсът на лечение, даден за тези нещастници, на практика единственият. Докато Конуей подготвяше спомагателната апаратура за работата, която му предстоеше, той почувствува, че този курс е твърде незадоволителен — сбор от пресметнати рискове и бездушна клинична статистика, в който той нищо не можеше да промени. Почувствува се ни повече, ни по-малко от обикновен механик.

Като се залови бързо за работа, той установи, че шестнадесет от пациентите му страдат от това, което на Телфи би означавало остро стомашно разстройство. Тези пациенти той отдели в защитени, поглъщащи радиация бутилки, така че излъчването на радиоактивност от техните все още „горещи“ тела да не забави процеса на „гладуване“. Постави бутилките в малка атомна пещ, регулирана да излъчва нормалната за Телфи радиация, и постави във всяка от тях детектор, който да снеме защитата им веднага, щом изчезне излишната радиоактивност. Останалите седем се нуждаеха от по-специално лечение. Той ги постави в друг реактор и тъкмо когато настройваше контролните прибори, за да възпроизведат колкото може по-точно условията, получили се по време на аварията, близкият комуникатор избръмча. Конуей приключи работата си, провери направеното и едва тогава отговори:

— Да, моля?

— Обаждаме се от служба „Информация“, д-р Конуей. Получихме запитване от телфския кораб относно пострадалите. Имате ли вече някакви новини от тях?

Конуей знаеше, че новините му не са чак толкова лоши, но много му се искаше да са по-добри. Разпадането или видоизменянето на вече образуван телфски гесталт бе равно на смъртна травма за пострадалите единици. Сега, при духовното и умствено сродство, настъпило у него след внушаването на Информационната им касета, Конуей изпита състрадание към тях. Като обмисляше внимателно всяка своя дума, той каза:

— Шестнадесет от тях ще бъдат здрави и читави след около четири часа. Опасявам се, че за петдесет процента от останалите седем изходът ще бъде фатален, но за кои точно, ще можем да разберем едва след няколко дни. В момента ги изпичам в един реактор, където са подложени на двойно по-висока радиоактивност, която постепенно ще бъде снижена до нормалната. Половината от тях ще оцелеят. Разбрахте ли добре?

— Ясно.

След няколко минути гласът отново заговори:

— От телфския кораб се обадиха, че резултатите са много добри, и ви благодарят. Край.

Вместо да се радва, че се справи успешно с първия си случай, Конуей се почувствува някак си подтиснат. Сега, когато всичко бе свършило, той беше странно объркан. Продължаваше да си мисли, че петдесет процента от седем прави три и половина и какво ли щеше да стане с тази нечетна половинка телф? Той се надяваше да се измъкнат четирима вместо трима и че тези четирима няма да се превърнат в душевни инвалиди. Мислеше си, че сигурно е чудесно да си телф, да поглъщаш непрекъснато радиация и да се радваш на богатите и разнообразни преживявания на груповото тяло, наброяващо вероятно стотици индивиди. От тези мисли собственото му тяло се почувствува безжизнено и самотно. С усилие се измъкна от топлината на Радиационната зала.

Отвън той се качи на самоходната количка и я върна до входния люк. Сега по правило трябваше да се яви в Информационната зала, за да му изличат телфската касета — всъщност така и му бе наредено да направи. Той обаче не искаше да отиде там — мисълта, че ще се срещне отново с O’Мара, определено го гнетеше, дори го караше мъничко да се страхува. Конуей знаеше, че се притеснява от всички Монитори, но с този бе съвсем различно. Всичко идваше от отношението на O’Мара и онзи малък разговор, за който бе споменал. Конуей се бе почувствувал нищожен, като че ли Мониторът го превъзхождаше по някакъв начин, и за нищо на света не можеше да разбере как е възможно да се чувствува нищожен пред един противен Монитор!

Силата на чувствата му го порази — като разумно същество, което може да се владее, той би трябвало да не разрешава да го спохождат подобни мисли. Чувствата му граничеха с истинска омраза. Изплашен този път от себе си, Конуей успя донякъде да обуздае мислите си. Той реши да заобиколи въпроса и да не се яви в Информационната зала, докато не направи визитация в отделенията си. Това би било основателно извинение, ако O’Мара поиска обяснение за закъснението му, а дотогава Главният психолог можеше да излезе или да бъде повикан някъде. Поне на Конуей му се искаше да стане така.

Първото му посещение бе при един АФЖЛ от Чалдърскол II — единствения обитател на отделението, определено за този биологичен вид. Конуей нахлузи съответното защитно облекло — в този случай обикновен водолазен костюм — и влезе през люка в басейна със зеленикава възтопла вода, който възпроизвеждаше жизнената среда на съществото. Той взе инструментите от подводния шкаф и отчетливо сигнализира за присъствието си. Ако чалдърът бе наистина заспал някъде на дъното и той го изплашеше, последствията можеха да бъдат твърде сериозни. Само едно случайно замахване на опашката му и в отделението щеше да има двама вместо един пациент.

Чалдърът бе покрит със здрава броня от дебели люспи и приличаше на крокодил, дълъг четиридесет фута, с тази разлика, че вместо крака имаше безразборно подредени щръкнали перки и пояс от лентовидни пипала, който го опасваше по средата. Съществото се носеше сънливо близо до дъното на просторния басейн и единственият признак, че е живо, бе периодичното потъмняване на водата около хрилете му. Конуей го прегледа на бърза ръка — той и без това бе закъснял заради случая Телфи — и му зададе обичайните въпроси. Отговорът преодоля водното пространство, премина през транслатора на Конуей и прозвуча в слушалките му като забавена глуха реч:

— Много съм болен — промълви чалдърът. — Страдам.

"Лъжеш! — каза си мислено Конуей. — „Лъжеш с всичките си шест реда зъби!“ Д-р Листър, Главният лекар на Болницата и нашумял Диагностик, бе буквално разглобил на части този чалдър и му бе поставил диагноза ипохондрия. Той бе заявил също, че признаците на нервно напрежение в някои области на бронираната кожа на пациента и болките, които чувствува в тях, се дължат чисто и просто на мързела и лакомията на този дебел негодяй. Общоизвестна истина бе, че екзоскелеталните форми на живот не могат да затлъстяват по друг начин освен вътрешно. На Диагностиците обаче никой не им държеше сметка за подхода им към болните.

Чалдърът се разболяваше истински само когато го заплашваше изписване или връщане у дома, така че Болницата се беше сдобила с един вечен пациент. Но това не беше беда. Лекарите и психолозите от Болницата продължаваха да го посещават и да го преглеждат внимателно, а така също и всички ординатори и медицински сестри от многобройните раси, представени в болничния персонал. Редовно и най-вече често той биваше изследван, оглеждан отвсякъде и безжалостно мачкан от студенти на практика, чиито понятия за нежност бяха от най-различно естество, но чалдърът обожаваше всичко това. И той, и Болницата бяха доволни от уреждането на въпроса. Никой вече не споменаваше и дума за изписване.