Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 14

Докато плуваше към повърхността на огромния басейн, Конуей се поспря за миг — бе се почувствувал някак си особено. Следващото му посещение трябваше да бъде при две същества в метановото отделение с ниска температура, но той разбра, че няма никакво желание да отиде там. Въпреки че водата бе топла, а и той се бе загрял от плуването около обемистия си пациент, Конуей почувствува, че му става студено и че би дал всичко, за да има край себе си група студенти да цапат из водата и да му правят компания. Обикновено не понасяше компаниите, най-малко тези на студенти на практика, но сега се почувствува отритнат, самотен и нещастен. Това усещане бе така осезателно, че той се изплаши. Явно се нуждаеше от разговор с психолог, макар и не обезателно с O’Мара.

Конструкцията на Болницата в този сектор наподобяваше купчина спагети — дълги, натрупани и неописуемо навити спагети. Така например всеки коридор с атмосфера от земен тип отгоре, отдолу и от двете си страни се пресичаше на чести интервали от други успоредни и напречни коридори с различна атмосфера, налягане и температура, които бяха смъртоносни за човека. Това бе направено с цел да се улесни придвижването на лекарите в случай на спешност, защото да се обиколи от край до край Болницата в защитен костюм бе не само неудобно, но и бавно. Установи се, че е много по-практично лекарите да се преобличат в необходимия за всеки отделен случай защитен костюм отвън, пред самия вход на отделението, така както бе направил Конуей.

Като си припомни разположението на коридорите в сектора, Конуей се сети, че има и пряк път, който водеше до студенокръвните му пациенти — ако минеше по пълния с вода коридор, който излизаше при чалдърската операционна зала, оттам през люка на хлорното отделение на иленсите ПХТЙ и се изкачеше още две нива нагоре, той щеше да се озове в метановото отделение. Ако минеше по този път, щеше да постои в топлата вода още малко, а на него определено му беше студено.

В хлорното отделение един почти оздравял ПХТЙ прошумоля край него върху покритите си с игли ципести израстъци и на Конуей ужасно му се прииска да си побъбри с него. С мъка си наложи да продължи нататък.

Защитният костюм за един ГБГЖ като самия него при посещение в метановото отделение представляваше всъщност малък подвижен танк. Отвътре той бе снабден с радиатори, за да не умре лекарят от студ, а отвън с охладителна система, за да не може излъчващата се топлина да обгори мигновено пациентите, за които и най-слабата доза радиация или дори светлинно излъчване бяха смъртоносни. Конуей нямаше представа на какъв принцип работи сканиращото устройство, което използуваше при прегледите си — това знаеха единствено онези смахнати същества с инженерните ленти, — нов едно бе сигурен — то не работеше с инфрачервени лъчи. Дори те бяха твърде горещи за пациентите.

Докато работеше, Конуей включи радиаторите и макар че започна да се облива в пот, все така му беше студено. Изведнъж го обхвана страх. Ами ако се беше заразил от някаква болест? Когато се озова отново навън, на чист въздух, той огледа миникомпютъра, имплантиран отвътре над китката му. Пулсът, дишането и хормоналният му обмен бяха нормални с изключение на незначителните отклонения, предизвикани от уплахата, а и в кръвта му нямаше никакви чужди тела. Какво ли все пак ставаше с него?

Конуей привърши по възможно най-бързия начин визитациите си. Отново се почувствува объркан. Ако собственото му съзнание си правеше с него лоши шеги, той щеше да вземе необходимите мерки и да оправи работата. Очевидно това имаше някаква връзка с внушената му телфска касета. O’Мара бе споменал нещо за нея, но в момента Конуей не можеше да си спомни точно какво. Той трябваше да отиде незабавно в Информационната зала, без значение дали O’Мара е там или не.

Насреща му се зададоха двама въоръжени Монитори. Конуей съзнаваше, че трябва да изпита към тях обичайната си враждебност и освен това да бъде потресен от факта, че ходят въоръжени из Болницата, и той не скри тези си чувства. Но същевременно изпита и желанието да ги потупа по гърба и дори да ги притисне в обятията си: толкова много му се искаше да е сред хора, да разговаря с тях, да обменя мисли и впечатления, само и само да не се чувствува така ужасно самотен.Когато се изравниха с него, Конуей с мъка успя да смотолеви едно колебливо „Здравейте“. Никога през живота си той не бе заговарял пръв на Монитор.

Единият от Мониторите леко се усмихна, другият кимна. И двамата го изгледаха учудено през рамо, като го задминаха, защото зъбите му тракаха неимоверно силно.

Намерението му да отиде до Информационната зала бе вече ясно оформено в съзнанието му, но сега то не му се струваше толкова привлекателно като идея. Там бе студено и мрачно с всичките онези машинарии, мъждукащото осветление и тъжната компания на O’Мара. Конуей мечтаеше да се изгуби в тълпа, и то колкото по-голяма, толкова по-добре. Той си спомни за близката трапезария и се насочи към нея. На една пресечка видя табела с надпис: „Диетична кухня, Отделения от 52 до 68, Биологични видове ГБГЖ, ГБЛЕ и ЕЖЛИ“. Това го накара да си припомни колко му е студено…

Диетиците бяха много заети, за да му обърнат внимание. Конуей си избра една нажежена до червено фурна и легна пред нея, като се остави да го къпят антисептичните ултравиолетови лъчи, които изпълваха помещението, и пренебрегна мириса на изгоряло, който се разнесе от лекия му костюм. Сега му стана по-топло, мъничко по-топло, но ужасното чувство на безутешна и пълна самота не го напускаше. Той бе отритнат, необичан от никого и никому ненужен. По-добре никога да не беше се раждал…

Когато един Монитор — единият от двамата, които бе срещнал малко преди това и чието любопитство бе възбудено от странното поведение на Конуей, — облечен в набързо взет назаем от един Диетик противотоплинен костюм, дойде при него няколко минути по-късно, по страните на Конуей бавно се стичаха сълзи…

— Вие — каза един добре познат глас — сте много глупав младеж, роден с късмет.

Конуей отвори очи и видя, че лежи на кушетката за изличаване на Информационни касети и че O’Мара и един друг Монитор се бяха надвесили над него. Усещаше гърба си като полуопечен бифтек, а цялото си тяло като опърлено от слънчево изгаряне. O’Мара го изгледа гневно и продължи:

— С късмет, защото не сте сериозно обгорен или ослепен, и глупав, защото забравихте да ме уведомите за нещо много важно, а именно, че пръв път работите с Информационна касета.

Тук в гласа на O’Мара се прокрадна макар и съвсем слаба нотка на самообвинение. Той продължи, че ако е знаел предварително това, е щял да приложи на Конуей хипнотерапия, която да му даде възможност да разграничи своите собствени желания от тези на временно заселилия се в мозъка му телф. Разбрал, че Конуей е новак, едва когато прибирал в картотеката отпечатъка от палеца му и как, по дяволите, можел да запомни кой в тази огромна Болница е нов и кой не е. Ако Конуей обаче бе мислел повече за работата си и по-малко за факта, че един Монитор му внушава касетата, това никога нямало да се случи.

Конуей, продължи O’Мара язвително, се оказал един самодоволен фанатик, който дори не си правел труда да прикрие чувството си на оскърбено достойнство, породено от общуването с такъв груб невежа като Монитора. O’Мара не можел да проумее как човек, достатъчно умен, за да получи назначение в тази Болница, можел да таи подобни чувства.

Конуей усети как лицето му пламва. Беше наистина глупаво от негова страна да не предупреди психолога, че това му е за пръв път. Сега O’Мара лесно би могъл да предяви обвинение срещу него за пренебрегване на личната безопасност — обвинение, което в такава многовидова Болница бе не по-малко сериозно от небрежно отношение към пациент — и Конуей щяха просто да го изхвърлят. Но макар и ужасяваща, тази възможност не го плашеше в момента толкова. Това, което го вбеси, бе фактът, че го ругаеше Монитор, и то в присъствието на друг Монитор!