Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 15

В кафявите очи на втория Монитор, този, който сигурно го бе донесъл тук, проблясваше закачливо пламъче. За Конуей това бе по-обидно, отколкото ругатните на O’Мара. Как се осмеляваше един Монитор да го съжалява!

— А ако все още се чудите какво е станало — продължи O’Мара с леден глас, — вие сте допуснали, предполагам от неопитност, личността на телфа, която се съдържа в касетата, да вземе временно надмощие над вашата собствена личност. Неговата нужда от мощна радиация, силно топлинно и светлинно излъчване и на всичко отгоре от духовно приобщаване към груповия мозък е станала и ваша потребност — естествено, изразена в съответните човешки чувства. За кратко време сте заживели като отделен телфски индивид, а самотният телф — лишен от духовно общуване с останалите от групата си — е наистина нещастно същество.

Докато обясняваше всичко това, гневът на O’Мара постепенно утихна. Гласът му зазвуча почти безпристрастно:

— Състоянието ви сега е малко по-тежко от силно слънчево изгаряне. След известно време болките в гърба ще преминат в сърбеж. Така ви се пада. А сега изчезвайте. Не искам изобщо да ви виждам до девет часа вдругиден. Постарайте се да бъдете свободен тогава. Това е заповед. Спомняте си, че трябваше да проведем с вас един малък разговор, нали?

Отвън в коридора Конуей бе завладян от две силно противоречиви чувства — от една страна, той осъзнаваше, че е напълно сломен, но, от друга страна, това усещане бе примесено с гняв, който заплашваше да се разрази в буря. През целия си двадесет и три годишен живот той не си спомняше да е бил подлаган на подобно унижение. Бяха го накарали да се почувствува като хлапак — противен, некадърен хлапак. Конуей винаги е бил много възпитано и порядъчно момче. Болеше го от обидата.

Той не беше забелязал, че спасителят му все още стои до него, и му обърна внимание едва когато другият заговори:

— Не му се сърдете — каза Мониторът със съчувствие. — Той е наистина свестен човек и когато отново го срещнете, сам ще се убедите в това. Сега е просто уморен и малко ядосан. Току-що пристигнаха три роти Монитори и се очакват да дойдат още. Но при сегашното си състояние те едва ли ще ни бъдат от голяма полза — повечето от тях са крайно изтощени от участие в продължителни боеве. Майор O’Мара и подчинените му ще трябва първо да ги подложат на известна психообработка, преди да…

— Крайно изтощени, така ли? — каза Конуей с най-оскърбителния тон, на който бе способен. Беше му наистина дошло до гуша от хора, стоящи по-долу от него в умствено и духовно отношение, които или му държаха високопарни речи, или му съчувствуваха. — Вероятно искате да кажете — добави той, — че са се уморили да убиват?

Той видя как състареното преждевременно лице на Монитора се удължи и някаква смесица от болка и гняв проблесна в очите му. Мониторът млъкна. Той отвори уста да го залее с порой от ругатни в стил „O’Мара“, но размисли и каза сдържано:

— За човек, който вече е прекарал два месеца тук, вие имате, меко казано, твърде лошо мнение за хората от Мониторния корпус. Не мога да разбера защо. Да не би някой от хората, с които общувате, да ви е оказал давление по този въпрос?

— Не — отвърна невъзмутимо Конуей, — с тях ние не разговаряме за хора от вашия ранг — предпочитаме по-приятни теми за разговор.

— Надявам се — каза Мониторът, — че поне вашите приятели, ако изобщо имате такива, не мислят като вас.

Той се обърна и се отдалечи. Конуей потръпна неволно само при мисълта, че дори и перушинка може да се допре до обгорелия му палещ гръб. Той обаче си мислеше и за това, което бе казал Мониторът. Та значи мнението му за Мониторите било лошо? Да не би тогава да им се искаше той да ги извини за насилието и убийствата и да се отнася приятелски към онези, които ги бяха превърнали в своя професия? Той бе споменал и за пристигането на няколко роти Монитори. Защо? С каква цел? Тревожно съмнение загриза непоклатимата му самоувереност. Сигурно имаше нещо много важно, което му се изплъзваше.

Когато Конуей пристигна за пръв път в Болницата, съществото, което му даде първоначалните инструкции и задачи, проведе с него и един кратък насърчителен разговор. То каза, че за да получи назначение в Болницата, д-р Конуей е преминал през изключително много изпитания и че като го приветствува с добре дошъл, болничната управа се надява, че той ще хареса достатъчно работата си, за да пожелае да остане завинаги тук. Изпитателният период бе вече минал и отсега нататък никой, дори и да се опиташе, не можеше да го помръдне и с пръст. Но ако по някаква причина — било дрязги с представителите на неговата собствена или друга някоя раса, било появата на някаква чуждопланетна психоза — той се почувствуваше толкова затормозен, че да не може да остане повече на тази работа, тогава, макар и с голяма неохота, щяха да му разрешат да напусне.

Освен това съществото го бе посъветвало да общува с колкото може повече същества от различни биологични видове и ако не спечели дружбата им, то поне да се постарае да постигне с тях взаимно разбирателство. Накрая му бе казало, че ако поради незнание или друга някаква причина изпадне в беда, в зависимост от нейното естество той би могъл да се обърне към едно от двете човешки същества — O’Мара или Брайсън, макар че всеки компетентен представител на който и да било биологичен вид с готовност ще му окаже помощ, щом го помоли за това.

Веднага след това той се запозна с Главния хирург на отделенията, към които бе назначен — много способен човек на име Манън. Д-р Манън все още не бе станал Диагностик, макар и да се стремеше упорито към това, и по тази причина се държеше напълно човешки.

Беше горд собственик на малко кученце, което неотлъчно го следваше по петите, и това караше посещаващите ги извънземни същества да съзират в тази привързаност някаква симбиозна връзка. Конуей харесваше много д-р Манън, но едва сега започваше да разбира, че неговият началник е единственото човешко същество, към което той изпитва някакво приятелско чувство.

Този извод, разбира се, бе донякъде тъжен. Той накара Конуей да се замисли за себе си.

След насърчителния оптимистичен разговор Конуей си бе помислил, че вече е навлязъл в новата обстановка, особено като откри колко лесно бе да се сприятели човек с извънземните членове на персонала. Той не бе обикнал колегите си от човешки произход — освен един — поради тяхната склонност да се отнасят пренебрежително и дори цинично към твърде отговорната и достойна работа на лекаря. Но дори мисълта за възникване на дрязги помежду им бе смешна.

Така обаче вървяха нещата до днес, когато O’Мара го накара да се почувствува нищожен и глупав, обвини го във фанатизъм и направи неговото „аз“ на пух и прах. Това не беше ли пораждане на дрязги? Конуей знаеше, че ако Мониторите продължаха да се държат по този начин, той щеше да бъде принуден да напусне. Той бе разумно и етично човешко същество — защо тогава Мониторите имаха власт да го ругаят? Конуей изобщо не можеше да проумее това. Две неща обаче му бяха ясни: той искаше да остане в Болницата, но за да остане, някой трябваше да му помогне.

Името Брайсън изплува внезапно в съзнанието му — единият от двамата, към когото можеше да се обърне, ако изпаднеше в беда. Другият, O’Мара, отпадаше, но може би този Брайсън…

Конуей никога не бе срещал човек с такова име, но един минаващ тралт му обясни как да го намери. Той не отиде по-далеч от вратата. „Капитан Брайсън — свещеник към Мониторния корпус“ — прочете на табелата и гневно отвърна поглед. Още един Монитор! Сега оставаше само един човек, който можеше да му помогне: д-р Манън. Как не се бе сетил по-рано за него!

Когато Конуей го потърси, началникът му бе зает в операционната зала ЛТХО, където асистираше на един тралтски хирург Диагностик в много сложна операция. Той премина в стаята с екрани за наблюдаване, за да изчака, докато Манън се освободи.

Биологичният вид ЛТХО произхождаше от планета с плътна атмосфера и незначителна гравитация. Беше крилата и изключително крехка форма на живот и това налагаше гравитацията в залата да бъде около нулата, а хирурзите да се вържат с колани към местата си около операционната маса. Дребното създание ОУТБ, което живееше в симбиоза със слоноподобния тралт, не бе завързано с ремък, но едно от спомагателните пипала на неговия гостоприемник го придържаше здраво над операционното поле. Конуей знаеше, че ако съществата ОУТБ прекъснат за повече от няколко минути физическата си връзка с организма, който ги храни, те неминуемо получават остро умствено увреждане. Въпреки личните му неприятности операцията събуди у него любопитство и той започна да се съсредоточава върху това, което се вършеше в залата.