Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 6

Според наръчника съществуваха буквално стотици леки, краткотрайни заболявания, на които бе изложен малкият хъдлърит. Неговият питомник ги бе избягнал само защото бе приемал хранителна смес от контейнери и така се бе спасил от зараждащите се във въздуха бактерии, които изобилствуваха на родната му планета. Вероятно тази болест бе нещо като най-обикновена шарка за хъдлъритите, утешаваше семислено O’Мара, но тя имаше вид на тежко заболяване. При следващото хранене броят на петната достигна седем, като новите бяха по-възпалени и по-наситено сини. Освен това бебето непрекъснато се дращеше с израстъците си. Очевидно петната зловещо го сърбяха. Въоръжен с тези нови сведения, O’Мара се залови отново с книгата.

И изведнъж откри това, което търсеше. Симптомите бяха описани като поява на груби цветни петна върху кожата, придружени от остър сърбеж и причинени от неусвоени хранителни частички. Лечението се състоеше в почистване на възпалените петна след всяко хранене, за да се успокои сърбежът, и изчакване природата сама да се погрижи за останалото. Заболяването се срещаше напоследък твърде рядко на Хъдлър, симптомите се появяваха съвсем ненадейно, но се развиваха и изчезваха с не по-малка бързина. При полагане на необходимите грижи за пациента, съобщаваше книгата, заболяването не бе опасно.

O’Мара се залови да привежда цифрите от книгата към своята собствена таблица за време и мащаби. След възможно най-точните изчисления, които успя да направи, се оказа, че преди да започнат да изчезват цветните петна, трябваше да нараснат до около осемнадесет инча в диаметър и можеше да се очаква да достигнат до дванадесет на брой. Това щеше да настъпи, изчислявайки времето от появата на първото петно, след около шест часа.

Той нямаше основание да се тревожи.

В края на следващото хранене O’Мара внимателно почисти сините петна, но малкият ЕСОВ продължаваше все така ожесточено да се дращи и тромаво да трепери. „Като коленичил слон, размахал гневно шест хобота“, помисли си той. O’Мара хвърли още веднъж поглед в книгата, но тя все така упорито твърдеше, че при нормални условия болестта протича в лека форма и е краткотрайна и че единственото успокояващо лечение бе почивка и постоянно почистване на засегнатите участъци.

„Децата“, мислеше си O’Мара, „са дяволски голяма грижа…“!

Здравият разум му подсказваше, че това треперене и дращене изглеждат обезпокоителни. Вероятно малкото се чешеше просто по силата на навика, макар че яростта, с която го правеше, поставяше под съмнение това предположение, но ако отвлечеше вниманието му по някакъв начин, то може би щеше да се успокои. O’Мара бързо избра една тежест от петдесет фунта и с помощта на повдигащия механизъм я провеси от тавана. Той започна да я вдига и спуска ритмично над един участък от около два фута зад твърдата прозрачна ципа, която предпазваше очите на ЕСОВ, и откри, че това доставя огромно удоволствие на малкото. Петдесет фунта, падащи от осем фута височина, бяха чудесна нежна ласка за всеки хъдлърит.

Под въздействието на милувката движенията на бебето ЕСОВ престанаха да бъдат така войнствени и резки. Ала веднага, щом O’Мара спря механизма, малкото се разяри до такава степен, че се втурна с всичка сила срещу стените и нападна жалките останки от мебелировката. По време на една отчаяна атака то едва не се намъкна във всекидневната — попречи му единствено наедрялото му тяло, което не можа да се провре през вратата. До този момент O’Мара не си бе дал сметка колко много е наддало малкото за пет седмици.

Накрая умората принуди O’Мара да се предаде. Той остави хъдлърита да вършее и се блъска из спалнята и проснат върху дивана отвън, се помъчи да събере мислите си.

Според книгата бе вече време сините петна да започват да изчезват. Но те не изчезваха, бяха достигнали максималния си брой — дванадесет — и вместо осемнадесет инча в диаметър бяха почти двойно по-големи. Те бяха толкова огромни, че при следващото хранене поглъщателната повърхност на малкото щеше да намалее наполовина, което означаваше, че то щеше да продължава да губи сили поради недостиг на храна. А освен това петната не трябваше да се дращят, за да не плъзнат по цялото тяло и положението да стане още по-сериозно…

Продран тръбен зов прекъсна мислите му. O’Мара бе натрупал достатъчно опит, за да разбере, че малкото бе много уплашено, а по относително намалялата сила на звука — че то бе вече и изтощено.

O’Мара имаше огромна нужда от помощ, но се съмняваше дали изобщо някой може да стори това. Да каже на Какстън, ще е безполезно — началник-секторът щеше само да повика Пелинг, а Пелинг знаеше много по-малко за хъдлъритските бебета и от O’Мара, който се бе специализирал в тази насока през последните пет седмици. Това щеше да бъде само загуба на време и нямаше изобщо да помогне на малкото. Освен това имаше голяма вероятност — независимо от присъствието на Монитора-следовател — Какстън да се погрижи да отмъсти жестоко на O’Мара за това, че е допуснал малкото да се разболее, защото началник-секторът щеше да погледне на случилото се именно така.

Какстън не обичаше O’Мара. Никой не обичаше O’Мара.

Ако се бе държал по-мило към хората, никому и през ум нямаше да мине да го обвини за заболяването на малкото или така набързо и единодушно да приемат всички, че той е човекът, отговорен за смъртта на неговите родители. Той обаче бе решил да докаже, че е твърде противна личност, и бе успял да постигне това дяволски добре.

А може би той наистина бе неприятен човек и по тази причина ролята, която си бе избрал, му се удаваше с лекота. Вероятно вечното безсилие да получи възможност да използува истински мозъка си, скрит в могъщото тяло, постепенно го беше озлобило и ролята, която мислеше, че играе, беше всъщност на истинския O’Мара.

Да не беше се занимавал поне с този Уеринг. Това съвсем ги бе озлобило срещу него.

Разсъждаваше ли по този начин, нямаше да стигне до никъде. Решението на собствените му проблеми се състоеше — поне в известна степен — да покаже, че има чувство на отговорност, че е търпелив и грижовен и че притежава различни други качества, на които колегите му по принцип гледат с уважение. За целта той първо трябваше да докаже, че е достоен да му бъде поверена грижата за едно бебе.

Изведнъж се замисли дали не би могъл да помогне Мониторът. Не лично — един психолог, офицер от Мониторния корпус, едва ли би могъл да знае за някакви неизвестни заболявания на хъдлъритските бебета, — а чрез организацията си. В качеството си на галактическа полиция, момчета за всичко и носители на върховна власт, хората от Мониторния корпус бяха в състояние да осигурят незабавно специалист, който да знае необходимите отговори. Но, разбира се, такъв специалист можеше да се намери единствено на планетата Хъдлър, а властите там вече знаеха за положението на осиротялото ЕСОВ и вероятно помощта бе тръгнала отпреди няколко седмици. Тя сигурно щеше да пристигне скоро и без намесата на Мониторите. Помощта може би щеше да дойде навреме, за да спаси малкото. Но можеше и да не дойде.

Отговорността продължаваше да лежи изцяло върху O’Мара.

Нищо повече от най-обикновена шарка! Но понякога шарката може да се окаже и много сериозна болест за човешкото бебе, ако то се държи в студено помещение или в някаква среда, която макар и не смъртоносна сама по себе си, може да се окаже фатална за организъм, чиято съпротива е отслабнала от заболяването или от недостиг на храна. Наръчникът предписваше покой, почистване и само толкова. Ами ако в него имаше допусната грешка? Това твърдение можеше да има и някакъв съществен, но добре прикрит смисъл. Причината бе, че описаният в книгата пациент боледува на родната си планета. При нормалните за там условия болестта вероятно протича леко и бързо.

Условията в спалнята на O’Мара обаче бяха далеч от нормалните за едно заболяло хъдлъритско бебе.

С тази мисъл дойде и отговорът, ако не беше твърде късно да го приложи. O’Мара скочи стремително от дивана и забърза към шкафчето с космическия си костюм. Той тъкмо се напъхваше в тежкия работен костюм, когато комуникаторът избръмча.