Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 22

Нещо го блъсна в гърба с такава сила, че дъхът му секна. Със свито сърце за миг помисли, че с въздушните му бутилки е свършено, костюмът му е разкъсан и той се дави отчаяно за глътка кислород. Ала след като бе извикал от ужас, в гърдите му отново нахлу въздух. Никога преди това Конуей не бе съзнавал колко е приятен на вкус консервираният въздух.

Пипалото на чудовището само го бе закачило леко — гърбът му невредим — пострадало бе единствено радиото му.

— Добре ли се чувствувате? — попита с безпокойство Конуей, когато настани Уилямсън в горното помещение. Наложи се да допре шлема си до този на Монитора — само по този начин другият можеше да го чуе.

След няколко минути до него достигна глухият, съсипан от болка, почти шепнещ глас на Монитора.

— Болят ме ръцете. Уморен съм — с усилие мълвеше той. — Но ще ми стане по-добре, когато… ме внесат… вътре. — Уилямсън замълча, като че ли гласът му набираше отнякъде сила, и продължи след малко. — Ако разбира се, оцелее някой в Болницата, за да ме лекува. Ако вие не спрете онова приятелче там долу…

Внезапна ярост обзе Конуей.

— По дяволите, вие винаги ли сте толкова твърдоглав? — избухна той. — Запомнете добре — аз няма да убия разумно същество! Радиото ми е повредено, така че няма да се наложи да слушам как Листър и Манън ми крещят, за да накарам и вас да млъкнете, трябва само да отдалеча шлема си от вашия.

Гласът на Монитора отново заглъхна.

— Аз обаче чувам Манън и Листър — промълви след кратка пауза той. — Съобщават, че отделенията в осми сектор са вече засегнати — това е другият сектор с ниска гравитация. И пациенти, и лекари са притиснати здраво към пода от притегляне три g. Ако това продължи още няколко минути, те никога няма да станат — нали знаете, че представителите на клас МТХК изобщо не са издръжливи…

— Млъкнете! — изкрещя Конуей. Ядосан, той се отдръпна настрани.

Когато гневът му поутихна и успя да се огледа отново, Конуей видя, че устните на Монитора вече не се движеха. Очите на Уилямсън бяха затворени, оросеното от пот лице бе посивяло и той като че ли бе спрял да диша. Въпреки че виждаше добре, защото абсорбиращите химикали в шлема му предпазваха стъклото от замъгляване, Конуей не можеше да твърди със сигурност, но допускаше, че Мониторът вече е умрял. При пълното му изтощение, многобройните тонизиращи инжекции и най-вече при тези наранявания Конуей отдавна очакваше това. Той почувствува предателска влага в очите си.

Бе видял толкова много убити и ранени през последните няколко часа и чувствителността му към страданието на другите се бе притъпила до такава степен, че реагираше вече на него просто като един медицински автомат. Това усещане за непоправима тежка загуба бе само временно съживяване на неговата чувствителност. В едно нещо обаче той бе напълно сигурен — нямаше сила, която да накара този медицински автомат да извърши убийство. Конуей бе вече убеден, че Мониторният корпус бе сторил повече добрини, отколкото злини, но той не бе Монитор.

И все пак O’Мара и Листър бяха Монитори и лекари, а единият от тях бе прочут из цялата Галактика. „А ти по-добър ли си от тях?“ — обади се заядливо някакъв вътрешен глас. „Ето че сега остана съвсем сам — продължи той. — В Болницата цари безредие. Във всяко кътче витае смъртта и причината за всичко това е чудовището там долу. И какви мислиш са ти шансовете да оцелееш? Пътят, по който дойде, е задръстен от развалини и никой не може да ти се притече на помощ. А това означава, че и ти ще умреш. Нали така?“

Отчаян, Конуей се опита да застане твърдо зад своята непреклонност, да я обвие плътно около себе си като защитна раковина, ала му пречеше този упорит страхлив вътрешен глас. Ето защо той изпита истинско облекчение, като видя, че устните на Монитора се размърдаха отново. Бързо долепи шлемовете.

— …Трудно е за вас, за един лекар — гласът на Уилямсън едва се чуваше, — но трябва да го направите. Представете си само, че вие сте това същество долу — полудяло от страх, а може би и от болка — и за миг идвате на себе си и някой ви разказва какво сте направили, и за жертвите, чиято смърт сте причинили… — Гласът затрептя, заглъхна и отново се чу: — Не бихте ли предпочели тогава да умрете, вместо да продължите да убивате…?

— Но аз не мога!

— Не бихте ли поискали да умрете, ако бяхте на негово място?

Конуей почувствува как защитната раковина се пропука и парчетата й се посипаха наоколо. Отчаяно, като се опитваше да брани своята непоколебимост и да отложи ужасното решение, той каза:

— Е, добре, но даже и да искам, аз не бих могъл да го убия — то ще ме разкъса на парчета, преди да се доближа до него…

— Аз имам револвер — каза Мониторът.

Конуей не си спомняше как бе нагласил оръжието за стрелба, нито дори как го бе извадил от кобура на Монитора. Револверът се озова в ръката му и се насочи към стоящото долу чудовище. На Конуей му призля и му стана студено. Ала той не бе отстъпил напълно. Наблизо се намираше един пулверизатор с бързо втвърдяваща се пластмаса за спешно лепене на космически костюми. Конуей възнамеряваше да рани чудовището, да го хване и върже здраво и след това да впръска втвърдителя през пробития му костюм. Това предполагаше да действува от близко разстояние и бе рисковано за самия него, но така поне нямаше да извърши предумишлено убийство.

Той внимателно повдигна другата си ръка, за да закрепи револвера, и се прицели. Дръпна спусъка.

Когато отпусна ръката си, от чудовището бяха останали само раздробени парчета от пипалата му, с които бе осеян целият под. Сега на Конуей му се искаше да бе знаел малко повече за револверите, да бе знаел, че специално този стреля с фугасни куршуми и че е зареден за непрекъсната автоматична стрелба…

Устните на Уилямсън се размърдаха отново. Конуей машинално допря шлемовете. Вече нищо не го интересуваше.

— Нищо страшно не се е случило, докторе — казваше Мониторът. — Това не е някой…

— Това вече е никой — прекъсна го Конуей. Той отново се залови да разглежда револвера и му се прииска да не е празен. Ако в пълнителя бе останал един куршум, само едничък поне, той знаеше как да го употреби.

— Знаем, че беше трудно — каза майор O’Мара. Сега гласът му звучеше дружелюбно, а в погледа на стоманеносивите му очи се четеше съчувствие и нещо подобно на гордост. — Един лекар обикновено не би трябвало да взема такова решение, преди да е възмъжал и да е станал по-уравновесен. Вие сте, или по-скоро бяхте, просто едно дете, пълно с блянове, може би мъничко самодоволно и самовлюбено, което дори не знаеше какво точно представлява Мониторът.

O’Мара се усмихна. Двете му едри яки ръце лежаха бащински върху раменете на Конуей. Той продължи:

— Това, което извършихте пряко волята си, можеше да разруши както кариерата, така и душевното ви равновесие. Но сега най-важното е да не се чувствувате виновен за нищо. Всичко е наред.

Конуей изпита смътно желание да отвори стъклото на шлема си и да сложи край на цялата тази история, преди инженерите да се струпат в гравитационния контролен център и да го отведат с Уилямсън при O’Мара. О’Мара сигурно бе полудял. Той, Конуей, бе нарушил основния етичен закон на професията си и бе убил разумно същество. Абсолютно нищо не беше наред.

— Чуйте ме — каза O’Мара сериозно. — Малко преди катастрофата момчетата от свързочния център са успели да заснемат пилотската кабина заедно с обитателя й. Пилотът не е бил вашият ААВЛ, ясно ли ви е? Бил е АМТО — една от по-едрите форми на живот, които имат навика да отглеждат като домашно животно някое лишено от разум същество, подобно на тези от класа ААВЛ. Освен това в болницата никога не е постъпвал пациент ААВЛ. Така че чудовището, което убихте, не е нищо повече от едно побъркано от страх куче в защитен костюм. — O’Мара така разтърси Конуей за раменете, че чак главата му се олюля. — Сега по-добре ли сте?